Джон Вердън - Намисли си число

— Ще решиш какво?

— Дали да приема, или не.

— Ти да не се шегуваш?

— Толкова ли е лоша идеята?

— Исках да кажа да не се шегуваш за това, че още не си решил?

— Много неща са заложени на карта.

— Повече, отколкото си мислиш — но въпреки това е ясно, че ще го направиш.

Тя се върна към вестника си.

— Какво имаш предвид — „повече, отколкото си мислиш“? — я попита след дълга минута мълчание.

— Изборът ни понякога има последствия, които не сме очаквали.

— Като например?

Втренченият й поглед му показа, че въпросът е глупав. След нова пауза той добави:

— Имам чувството, че дължа това на Марк.

В погледа й проблесна още нещо: ирония.

— Това пък за какво беше? — попита уморено той.

— Просто досега никога не си го наричал с първото му име.

Сградата на окръжния административен център носеше това скучно наименование от 1935 г. По-рано се е наричала „Лудницата Бъмбълби“. Основана била през 1899 г., благодарение на щедростта (и временното умопомрачение, според обезнаследените му роднини, безрезултатно оспорващи завещанието) на британския преселник сър Джордж Бъмбълби. Мрачното новосъздадено здание, покрито със стогодишни сажди, се издигаше заплашително над градския площад. Намираше се на около километър и половина от полицейския участък и на час и петнайсет минути път с кола от Уолнът Кросинг.

Сградата отвътре беше дори още по-непривлекателна, но по-точно противоположната причина. През 60-те години буквално я бяха изтърбушили, изградили наново помещенията и модернизирали. Заместили мръсните полилеи и дървената ламперия с ярки флуоресцентни лампи и бели стени. На Гърни му мина през ума, че предназначението на ярката изкуствена светлина вероятно цели да държи настрана лудите призраци на предишните обитатели. Това бе странна мисъл за човек, тръгнал на среща, на която щяха да се изяснят условията на новото му работно място. Реши да се съсредоточи върху онова, което му беше казала Маделайн на излизане сутринта: „той се нуждае от теб повече, отколкото ти от него“.

Размишляваше за това, докато чакаше да премине през сложната система за сигурност на входа. След като мина тази бариера, следвайки стрелките, стигна до една врата, върху чието стъкло с елегантни черни букви пишеше ОКРЪЖЕН ПРОКУРОР.

Когато влезе вътре, рецепционистката на бюрото го погледна. Според Гърни, един мъж избира за свой асистент жена заради уменията й, пола й или заради престиж. Жената на бюрото отговаряше и на трите. Въпреки че беше може би около петдесетгодишна, косата, кожата, гримът, дрехите и фигурата й бяха толкова добре поддържани, че сексуалното й послание бе като електрически заряд. Преценяващият й поглед беше толкова хладен, колкото и чувствен. Малък месингов правоъгълник на бюрото съобщаваше, че името й е Елън Ракоф. Преди някой от тях да проговори, една врата отдясно на бюрото й се отвори и в приемната влезе Шеридън Клайн. Той се усмихна почти с топлота.

— Девет часа — точно на секундата! Не съм изненадан. Правиш впечатление на човек, който си държи на думата.

— По-лесно е, отколкото обратното.

— Какво? А, да, да, разбира се. — По-широка усмивка, по-малко топлота. — Кафе или чай?

— Кафе.

— За мен също. Никога не съм бил привърженик на чая. Кучета или котки?

— Кучета, предполагам.

— Забелязвал ли си, че любителите на кучета предпочитат кафе? Чаят е за тези, които предпочитат котки?

Гърни не смяташе, че си струва да мисли за това. Клайн му махна да го последва в офиса. После му посочи модерния кожен диван, а самият той се настани на фотьойл от другата страна на ниска стъклена масичка. Усмивката му бе сменена от почти комично сериозен поглед.

— Дейв, искам да ти кажа колко съм щастлив, че си готов да ни съдействаш!

— Стига да има подходяща работа за мен.

Клайн премигна.

— Стъпваме в опасна територия с това — обясни Гърни.

— Напълно съм съгласен. Да бъдем честни — да сложим картите на масата, както се казва.

Гърни прикри гримасата си под учтива усмивка.

— Познатите ми от нюйоркската полиция ми разказаха впечатляващи неща за теб. Бил си главен детектив по няколко много големи случая — ключова фигура, човекът, който сглобява целия пъзел. Когато обаче се стигне до похвали, винаги ги преотстъпваш на други. Говори се, че имаш най-големия талант и най-малкото его в службата.

Гърни се усмихна, но не на умишлено направения комплимент, а на изражението на Клайн, който изглеждаше истински смаян от идеята, че някой може да се откаже от заслугите си.