Джон Вердън - Намисли си число

— Има други градове, които искат проекта. С малко повече късмет, някой от тях ще го получи.

Тя се усмихна мрачно.

— Да, сигурно — ако градският му съвет е по-корумпиран дори и от нашия… би могло да се случи.

Усети пламъка на възмущението й като натиск срещу себе си и реши да промени темата.

— Да направя ли два омлета? — И загледа как гладът й се бори с остатъците от гнева й. Борбата беше кратка. Победи гладът.

— Без зелени чушки — предупреди го, — не ги харесвам.

— А защо ги купуваш тогава?

— Нямам представа. Със сигурност не за да ги сложиш в омлета ми.

— А лук искаш ли?

— Никакъв лук!

Тя седна на масата, докато той разбиваше яйцата и подгряваше тиганите.

— Нещо за пиене искаш ли? — попита той.

Тя поклати глава.

Той знаеше много добре, че не пие нищо, докато яде, но въпреки това я запита. Чудата бе тази негова привичка, помисли си, да задава отново и отново този въпрос.

Никой от тях не произнесе повече от няколко думи, докато не приключиха с вечерята си и не бутнаха ритуално и двете чинии към центъра на масата.

— Разкажи ми как мина денят ти — предложи му тя.

— Денят ми? Искаш да кажеш, срещата ми с асовете от екипа по криминални разследвания?

— Не са те впечатлили, така ли?

— О, напротив, много бях впечатлен! Ако човек иска да напише книга за това как не бива да действа един екип, който разследва убийства, и как ръководството на Дяволския Капитан може да провали всичко, трябва само да сложи касетофон на оная маса и после да препише записа дума по дума!

— По-зле ли е от онова, с което беше свикнал преди пенсионирането си?

Отне му доста време да отговори — не защото не беше сигурен как, а защото го стресна особената интонация, с която бе произнесена думата „пенсиониране“. Реши да отговори на въпроса, не на тона.

— При нас имаше някои трудни характери, но Дяволският Капитан буквално придава нов смисъл на понятията арогантност и несигурност. Отчаяно се стреми да впечатли окръжния прокурор, не уважава собствените си хора, изобщо не усеща случая. Всеки въпрос, всяка забележка, всяка реплика бяха или злобни, или нямаха нищо общо с темата, а най-често и двете.

Тя го изгледа преценяващо.

— Не се учудвам.

— Какво искаш да кажеш?

Тя леко сви рамене. Изражението на лицето й сякаш целеше да разкрие възможно най-малка част от мислите й.

— Просто това, че не съм изненадана. Мисля, че ако се бе прибрал с думите, че си прекарал деня с най-добрия екип, разследващ убийства, с който си работил някога, това наистина щеше да ме изненада. Само толкова.

Много добре знаеше, че не е „само толкова“. Но също така бе достатъчно умен, за да осъзнава, че Маделайн е по-умна от него и няма начин да я подмами да сподели нещо, което не е склонна да каже.

— Ами — опита се да обясни, — беше наистина изтощително и не окуражаващо преживяване. Така че сега възнамерявам да забравя за него и да се заема с нещо напълно различно.

Изказването не бе обмислено и затова го последва безсилие — умът му сякаш блокира, бяла пустош. Това да се захванеш с нещо съвсем различно не бе толкова лесно, колкото звучеше. Трудностите от изминалия ден продължаваха да го преследват, заедно със загадъчната реакция на Маделайн. И в този момент решението, което през последната седмица подкопаваше основите на съпротивата му, изборът, който така отчаяно бе държал извън полезрението си — но не можеше да задържи извън мислите си — се натрапи отново. Сега обаче съвсем неочаквано го заля и вълна от решителност: щеше да направи онова, което бе избягвал така старателно.

— Кутията… — започна. Гърлото му беше свито, а гласът — дрезгав, докато насила изкарваше темата на светло, преди страхът от нея да го е овладял отново, дори преди да знае как ще завърши изречението си.

Тя го погледна над празната си чиния — спокойна, любопитна — и го зачака да продължи.

— Рисунките му… Какво… Имам предвид — защо…? — Опита се да оформи някакъв смислен въпрос от объркването и борбата в сърцето си. Усилието обаче не бе необходимо: способността на Маделайн да чете мислите му винаги бе превъзхождало неговото умение да ги изразява.

— Трябва да си вземем сбогом. — Гласът й бе нежен и успокояващ.

Той се зазяпа в масата. В ума му нямаше мисли, от които да може да оформи думи.

— Мина много време — продължи тя. — Дани вече го няма, а ние така и не му казахме „сбогом“.

Той кимна почти без да осъзнава какво прави. Усещането му за време и пространство се бе размило, а умът му бе необичайно пуст.