Джон Вердън - Намисли си число

— Дейв?

— Да?

— Благодаря ти.

— Нищо не съм направил все още.

— Даде ми някаква надежда. А, между другото, отворих днешния плик много внимателно. Както правят по телевизията. За да не разваля отпечатъците, ако има такива. Използвах пинсети и латексови ръкавици. Сложих писмото в найлонова торбичка.

В действителност Гърни не се чувстваше особено комфортно от съгласието си да се занимае с проблема на Марк Мелъри. Със сигурност беше привлечен от загадката и от предизвикателството да я разбули. Защо тогава беше толкова неспокоен?

За кратко му мина мисълта, че би трябвало да отиде до плевнята и да събере обещаните ябълки. Тя обаче бързо бе заменена от друга — че ще е по-добре да подготви следващия си проект за Соня Рейнолдс — поне да вкара снимката на позорно известния Питър Пигърт в ретуширащата програма. Очаквал беше с нетърпение да се заеме с предизвикателството да улови вътрешния свят на този член на скаутите орли, който не само беше убил баща си, петнайсет години по-късно и майка си, а и беше извършил тези убийства заради сексуални мотиви, които бяха по-гнусни и ужасяващи от самите престъпления.

Гърни отиде в стаята, която беше отделил за своите странични занимания, т.нар. „полицейско изкуство“.

Помещението, някога кухненски килер, сега бе обзаведено като кабинет. Хладна светлина без сенки го заливаше от прозореца с разтварящи се крила на северната му стена.

Гърни се загледа в пасторалния пейзаж. Една просека в кленовата горичка отвъд ливадата оформяше рамката за синкавите хълмове, които се губеха в далечината. Това му напомни за ябълките и той се върна в кухнята.

Докато стоеше нерешително на вратата, Маделайн влезе. Явно беше приключила с плетенето.

— И така, какво ще правиш с Мелъри от тук нататък?

— Още не съм решил.

— Защо не?

— Ами… това е от нещата, в които не желаеш да се забърквам, нали?

— Не това е проблемът — отсече тя с яснотата, която винаги го впечатляваше.

— Права си — отстъпи той. — Всъщност мисля, че проблемът е, че все още не мога да класифицирам нищо по начина, по който съм свикнал.

По лицето й пробяга разбираща усмивка.

Окуражен, той продължи:

— Вече не съм ченге, не разследвам убийства, а и той не е жертва на убийство. Всъщност не съм сигурен какъв съм аз и какъв е той.

— Стари приятели от колежа?

— Само че какво, по дяволите, значи това? Той си спомня някаква доста силна другарска привързаност помежду ни, каквато аз всъщност не съм изпитвал. Освен това Мелъри няма нужда от приятел, а от бодигард!

— Само че иска чичо Дейв.

— Това не съм аз.

— Сигурен ли си?

Той въздъхна.

— Искаш ли да се замеся в тази история с Мелъри, или не?

— Ти си замесен. Възможно е още да не си подредил етикетчетата си, но класификацията е започната. Не си истинско ченге и той не е истинска жертва на престъпление. Само че загадката е налице и съм сигурна, че рано или късно ти ще свържеш отделните й части и ще я разкриеш. Това винаги ще си остане долната граница — крайният отчет — нали?

— Това обвинение ли е? Омъжи се за детектив. Не съм се преструвал, че съм нещо друго.

— Мислех, че има разлика между детектив и пенсиониран детектив!

— Пенсиониран съм вече повече от година. С какво толкова се занимавам, което дори бегло да напомня за детективска работа?

Тя поклати главата си, сякаш искаше да каже, че отговорът е болезнено ясен.

— Посочи ми поне едно нещо, за което отделяш време и което да не прилича на полицейска работа!

— Не схващам какво искаш да кажеш.

— Може би всички хора правят портрети на убийци?

— Просто това е предмет, с който съм запознат. Да не би да искаш да рисувам маргаритки?

— Маргаритките определено биха били по-добра тема от откачените психопати!

— Именно ти ме въвлече в тези занимания с изкуство!

— А-ха, разбирам. Аз съм причината да прекарваш прекрасните есенни утрини, втренчен в очите на серийни убийци?

Баретата, която придържаше повечето от косата й, така че да не влиза в очите й, явно не успяваше да се справи добре със задачата си. Няколко тъмни кичура бяха паднали върху лицето й. Придаваха й изтормозен вид, който го трогна, защото се наблюдаваше твърде рядко. Тя обаче сякаш не забелязваше.

Той си пое дълбоко дъх.

— За какво точно се караме?

— Ти открий отговора! Ти си детективът.

Докато я гледаше, беше изгубил интерес към продължаването на спора.