Джон Вердън - Намисли си число

Капитанът вдигна юмрука си. Изпъваше по един пръст при произнасянето на всяко име:

— Мелъри. Шмит. Карч. Полицай Сисек. Общо четирима.

— С преподобния Майкъл Макграт стават пет — заяви Хардуик.

— С кого?! — Въпросът се изтръгна в бурен унисон едновременно от Клайн (въодушевено), капитана (раздразнено) и Блат (озадачено).

— Преди пет години един свещеник от бостънската епархия бил лишен от сана си заради обвинения, включващи няколко момчета от хора на храма. Той сключил сделка с епископа, хвърлил вината за неподходящото си поведение върху проблемите си с алкохола, отишъл в клиника за дълго време и изчезнал от поглед. Край на историята.

— Какво общо има бостънската епархия, да го вземат мътните?! — подигравателно процеди Блат. — Цялото скапано място е пълно с педофили!

Хардуик не му обърна внимание:

— Край на историята допреди една година, когато открили Макграт мъртъв в апартамента му. Многобройни прободни рани в гърлото. Отмъстителна бележка, залепена за тялото. Стихотворение от осем стиха, написано с червено мастило.

Лицето на Родригес се наля с кръв.

— От колко време знаеш това?

Хардуик си погледна часовника.

— От половин час.

— Моля?!

— Вчера специален следовател Гърни изиска да се свържем с районните управления на околните щати и да отправим искане за справка. Да ги питаме дали са имали случаи, подобни на този на Мелъри. И тази сутрин имаше попадение — покойният отец Макграт.

— Някой да е арестуван или съден за убийството? — запита Клайн.

— Не. Детективът от бостънския отдел „Убийства“, с когото говорих, не пожела да го каже открито, но останах с впечатлението, че разкриването на този случай не им е било приоритет.

— Какво трябва да означава това? — подразни се капитанът.

Хардуик сви рамене.

— Бивш педераст е намушкан до смърт, убиецът оставя бележка, в която смътно се споменават минали прегрешения. Изглежда, като че някой е решил да се разплати с него. Възможно е ченгетата да са си казали — ами какво, по дяволите, имаме си друга работа, много други извършители, които да заловим, чиито мотиви при това са доста по-малко благородни от въздадена справедливост. Така че може просто да не са обърнали кой знае колко внимание.

Родригес направи такава физиономия, все едно страдаше от стомашни проблеми.

— Но той не е казал точно това, нали?

— Естествено, че не го каза.

— Тоест — намеси се Клайн с най-добрия си обобщаващ тон, — каквото и да са направили от бостънската полиция или пък да не са, отец Майкъл Макграт е номер пет.

— Si, numero cinco — безизразно се съгласи Хардуик. — В действителност обаче е numero uno — тъй като отецът е заклан цяла година преди останалите четири.

— И така, Мелъри, за когото смятахме, че е първият, всъщност е вторият — повтори Клайн.

— Много се съмнявам да е така — заяви Холдънфийлд. Когато успя да привлече вниманието на всички, тя продължи: — Няма доказателства, че свещеникът е първата жертва — може да е бил десетата, ако се съди по малкото, което знаем — но дори и да е първата, възниква друг проблем. Едно убийство преди година, а след това четири за по-малко от две седмици. Това не е модел, който се наблюдава често. Бих предположила, че междувременно е имало и други.

— Освен ако — намеси се кротко Гърни, — убиецът не е движен от някакъв фактор, различен от психопатологията на обичайния масов убиец, когато избира времето и жертвите си.

— Какво имате предвид?

Вярвам, че жертвите имат нещо общо помежду си. Нещо, различно от алкохолизма им. Просто още не сме открили какво е.

Холдънфийлд замислено поклати глава. Изписаното на лицето й изражение подсказваше, че не е съгласна с Гърни, но не може да открие доводи, с които да му възрази.

— Тоест, възможно е да открием връзка с други, по-стари трупове — заключи Клайн, който очевидно не бе сигурен как точно го кара да се чувства тази вероятност.

— А да не споменаваме и някои по-нови — добави Холдънфийлд.

— Това пък какво трябва да означава? — Въпросът започваше да става любим на Родригес.

Холдънфийлд не реагира на предизвикателния тон:

— Ритъмът на убийствата, както обяснявах преди малко, предполага, че е започнал „краят на играта“.

— „Краят на играта“? — Ако се съди по интонацията, с която Клайн произнесе думите, очевидно му допадаше как звучат.

Холдънфийлд продължи:

— При последния случай е бил принуден да действа без план. Възможно е процесът да излиза извън контрола му. Имам усещането, че скоро ще започне да се поддава.