Джулиан Барнс - История на света в 10½ глави

А имаше и още едно затрудненийце. По някаква нещастна случайност от нашия вид бяхме успели да се промъкнем седмина. Не само че бяхме нелегални (срещу което някои негодуваха), не само че бяхме нечисти (заради което някои вече започнаха да ни презират), ами се бяхме подиграли с чистите и легални видове, пародирайки тяхното свещено число. Набързо решихме да излъжем за бройката си — затова никога не се появявахме заедно на едно и също място. Открихме на кои части от кораба сме добре дошли и кои трябва да избягваме.

С една дума, вече ви е ясно, че от самото начало представлявахме безрадостна дружина. Някои от нас скърбяха за онези, които бяхме принудени да изоставим; други негодуваха срещу статута си; трети пък, макар и на теория поласкани от титлата „чист“, с право се бояха от фурната. А на всичкото отгоре трябваше да съжителстваме с Ной и семейството му.

Не знам как да ви го кажа по-меко, обаче Ной не беше свестен човек. Осъзнавам, че това ще ви смути, защото всички вие сте негови потомци; но то си е голата истина. Той беше направо чудовище, тоя изперкал ваш праотец, който прекарваше половината си ден да угодничи на своя Бог, а другата половина — да си го изкарва на нас. Имаше тояга от гоферово дърво, с която… Е, някои животни и до ден-днешен са си на ивици. Изумително е докъде води страхът. Казвали са ми, че при вашия род косата ти може да побелее само за няколко часа, ако преживееш страшен шок; в Ковчега последиците от страха бяха още по-драматични. Имаше една двойка гущери например, които буквално си сменяха цвета само като чуеха гоферовите сандали на Ной да потропват на слизане от палубата. С очите си го видях: кожата им изгубваше естествената си окраска и се сливаше с фона. Ной поспираше, когато минаваше покрай тяхното отделение, чудейки се защо е празно, после отминаваше с нехайна походка; щом стъпките му заглъхнеха, ужасените гущери бавно възвръщаха нормалния си цвят. В постпотопните години това явно се оказа полезен трик; но то се появи и разви като хронична реакция към „Адмирала“.

Със северните елени работата беше по-сложна. Те вечно нервничеха, но не само поради страх от Ной; беше нещо по-дълбоко. Нали знаете, че някои от нас, животните, имаме пророческа дарба? Дори вие сте успели да забележите това, след като хилядолетия наред сте се сблъсквали с нашите навици и наклонности. „Я виж ти — казвате си, — кравите са полегнали на поляната, значи ще вали.“ Е, разбира се, цялата работа е много по-тънка, отколкото можете да си представите, а смисълът й категорично не се свежда до това животните да служат на човеците като прост ветропоказател. Както и да е, тревогата на северните елени бе нещо по-дълбоко от терзанията, които предизвикваше Ной, нещо по-особено от безпокойство пред буря; нещо… в дългосрочен план. Те се потяха, цвилеха с потискащо настървение и ритаха по пречките от гоферово дърво, макар в момента, пък и по-късно, да не ги грозеше опасност. Такива бяха и дори когато Ной се държеше сравнително прилично. Истината е, че северните елени предусещаха нещо. И то беше отвъд представите ни по онова време. Сякаш казваха: „Мислите си, че е дошло най-страшното ли? Хич не си въобразявайте.“ И все пак, каквото и да бе то, дори северните елени не можеха да го назоват. Нещо далечно, съдбовно… предопределящо бъдещето.

По разбираеми причини ние, останалите, бяхме много по-угрижени в краткосрочен план. Към болните животни например се отнасяха безмилостно. Тук не е санаториум, постоянно ни повтаряха властите; никакви болести, никакъв хленч. Това ни се виждаше несправедливо и непостижимо. Но ние бяхме достатъчно умни, за да не се жалваме. Малко краста и си извън борда още преди да си изплезил език за преглед. И после какво според вас се случва с половинката ти? Каква е ползата от петдесетпроцентов чифт за разплод? Ной изобщо не беше сантиментална натура, та да очакваме, че ще помогне на скърбящия партньор да изживее естествения си земен живот.

С други думи: какво, по дяволите, мислите, че са яли Ной и фамилия в Ковчега? Нас ядяха, разбира се. Искам да кажа, че ако се огледате из животинското царство в днешни дни, не бихте заключили, че си е такова от време оно, нали? Една група животни, изглеждащи горе-долу еднакво, после луфт и после друга група животни, изглеждащи горе-долу еднакво? Зная, че имате някаква теория, която да придава смисъл на всичко това — нещо за жизнената среда и наследствеността и други подобни, — но има много по-просто обяснение на озадачаващите празноти в спектъра на сътворението. Една пета от земните видове потънаха с Варади; а що се отнася до останалите липсващи, компанията на Ной ги изкльопа. Без майтап. Имаше, да речем, един чифт арктически брегобегачи — много красиви птици. Когато се качиха на борда, пъстрееха в синкаво и кафяво. След няколко месеца започнаха да сменят перушината си. Нещо съвсем нормално. Когато летните им пера изпопадаха, отдолу се показа зимната им премяна — чисто бяла. Ние, естествено, не бяхме в Арктическата зона, така че практически това беше излишно; но можеш ли да спреш Природата, не можеш. Още по-малко пък него, Ной. Щом видя брегобегачите да побеляват, той реши, че са нещо болни, и обзет от нежни грижи за здравето на другите пасажери, накара да ги сварят с малко водорасли за гарнитура. Беше невеж в много отношения и със сигурност не беше орнитолог. Подадохме петиция и му обяснихме едно-друго относно перушината и „кой какво си има“. Накрая май взе да схваща. Но арктическия брегобегач вече го нямаше.