Робер Борон - Роман за Граала (Моденски манускрипт)

Циклизацията на романите в проза е плод на две писателски стратегии: от една страна, към основната сюжетна линия на първоначалния разказ — своеобразна стволова клетка на бъдещата повествователна пролиферация — се прибавят други сюжети и герои; от друга, историята на главните герои намира продължение в генеалогически разкази за техни предци или потомци. Така артуровският романен цикъл проследява съдбата на множество поколения герои, чиито приключения ги отвеждат по всички краища на тогавашния обитаем свят. Пространствената и времевата всеобхватност на романния цикъл свидетелства за амбицията му да се утвърди като тотална книга. Показателен е и фактът, че алтернативното заглавие на цикъла Ланселот-Граал е Артуровска Вулгата — по аналогия с латинския превод на Библията.

Подобни универсалистки амбиции да се обхване светът в една книга са израз на компенсаторните въжделения на рицарската аристокрация и на нейните покровители да търсят приют и признание в един идеален свят на вече анахронични ценности, които все по-често биват застрашавани и маргинализирани от новия съюзник на монархията — финансовата и търговската буржоазия.

Третата и безспорно най-ярката отличителна черта на трилогията е свързана с радикалното и окончателно християнизиране на мита за Граала. Главната заслуга в това отношение е на истинския Робер дьо Борон, автор на романите в стихове Йосиф и Мерлин . Неговият приемник в проза възприема безрезервно християнската перспектива на първите две части и на нея подчинява сюжетното развитие на третата. Трите части от романния триптих на „Робер дьо Борон“ са вторичен продукт, доколкото следват вече съществуващи разкази. Приносът на „Робер дьо Борон“ е в тяхното пренаписване с оглед на обвързването и полагането им в тази християнска перспектива. Ще проследим за всяка част поотделно най-съществените мотиви и похвати, използвани в процеса на това пренаписване.

Диптихът в стихове на Робер дьо Борон и неговата адаптация в проза не съдържат позовавания на Разказ за Граала на Кретиен дьо Троа. Както вече споменахме, единствените общи елементи между тях са името на свещения съд и прозвището на неговия пазител — Крал Рибар. Всъщност персонажите, наричани Крал Рибар, са различни в двете творби. В романа на Кретиен дьо Троа Крал Рибар е първи братовчед по майчина линия на Персевал, докато в Йосиф (и в стихотворната версия, и в прозата) Крал Рибар е дядото на Персевал по бащина линия. По всяка вероятност Робер дьо Борон и анонимният му приемник не са познавали пряко романа на Кретиен дьо Троа. Възможно е да са чували за него, но за нас това предположение не е от особено значение. По-важно и безспорно е друго: Робер дьо Борон замисля своя Йосиф не като продължение на Разказ за Граала , а като негова предистория. Това е обичайна практика в средновековната литература 12 12 Всъщност явлението е типично за всяка масова култура (романи, филми, комикси). Успехът сред публиката на един герой насърчава автора или неговите последователи да се обърнат към непознатото до този момент минало на героя или към историята на неговите предци. , където изобилстват вторични разкази за произход. Разказите от този вид следват две доминиращи парадигми.

Първата възпроизвежда схемата на Вергилиевата Енеида: след разрушаването на Троя наследник на троянски герой тръгва на Запад и в края на многобройни изпитания и премеждия основава нова държава. Тази схема се среща и в редица други епически или псевдоисторически разкази. Ще споменем латинската хроника на уелския монах Джефри Монмътски История на британските крале (1138), творба, в която фикцията далеч преобладава над историческата фактология. Историята на Джефри е разказ за основаването на Британското кралство на остров Албион от потомъка на Еней — Брут. Прекосявайки повече от десет века, Джефри стига и до възкачването на престола на крал Артур. В този смисъл неговата История се явява изходен материал за артуровския рицарски роман във Франция, чийто първи образец е Роман за Брут (1155) на нормандеца Вас, свободна адаптация в стихове на Историята на Джефри. Вергилиевата схема се оказва твърде устойчива и дълго време проявява повече жизненост от стриктната историография. Откриваме я и през втората половина на XVI в. в Ронсаровата епическа поема Франсиада (1572), чийто герой, Франкюс, основоположник на френската държава, е син на троянеца Хектор…