Ан Леки: Милостта на Калр

Права бях в предположението си, че силното негодувание и смут са свързани с мен.

— Имаш да ми кажеш нещо. Слушам те.

Изненада. Силен страх. И всичко това без мускулче по лицето ѝ да трепне.

— Капитана — каза отново тя и ето, най-сетне някакво изражение пробяга по лицето ѝ за миг. Войната преглътна. — Заради сервиза е.

Мой ред беше да се изненадам.

— Заради сервиза?

— Капитана, вие пратихте нещата на капитана Вел на склад тук, на станцията.

А въпросните вещи бяха наистина прекрасни. Сервизът за хранене (включително приборите и сервизът за чай), който явно тревожеше Калр Пет, се състоеше от изящни предмети от порцелан, стъкло и инкрустиран със скъпоценни камъчета емайлиран метал. Но тези неща не бяха мои. Аз не исках нищо, принадлежало на капитана Вел. Пет очакваше да я разбера. Искрено искаше да я разбера. Но аз не разбирах.

— Да?

Объркване. Гняв дори. Очевидно Пет смяташе аргумента си за очевиден. За мен обаче единственото очевидно бе, че не е в състояние да изрече на глас проблема си дори след като я бях подканила изрично.

— Капитана — каза накрая тя, докато гражданите ни заобикаляха: някои се преструваха, че не ни виждат, други ни хвърляха любопитни погледи. — Разбрах, че скоро ще напуснем системата.

— Воина — казах аз. На свой ред започвах да се чувствам объркана и ядосана, а и разговорът с лордата на Радч вече бе съсипал настроението ми. — Способна ли си да говориш направо?

— Не можем да напуснем системата без хубав сервиз! — каза най-сетне войната, макар лицето ѝ да остана впечатляващо безучастно. — Капитана. — Не отговорих и тя продължи, думите ѝ придружени от свеж пристъп на страх, задето си позволява да говори толкова откровено: — Това, разбира се, няма значение за вас . Вие сте флотска капитана и чинът ви е достатъчен да впечатли всяка. — Чинът, както и фамилното ми име, нали сега бях Брек Мианаа ѝ. Не бях особено доволна, че са ми дали точно това име, което ме бележеше като братовчеда на самата радчайска лорда. Никоя от екипажа, освен Сейварден и корабната медика, не знаеше, че не съм родена с това име. — За вас не би било проблем да поканите някоя капитана на вечеря и да ѝ сервирате храна в посудата на войнишката столова. Гостуващата ви капитана не би казала и дума, въпреки...

Не би и могла, освен ако не е с по-висок чин от моя.

— Не отиваме там, където отиваме, за да даваме приеми — казах аз.

Това определено я смути и мигновено объркване разчупи маската ѝ,

— Капитана! — каза умолително войната. — Вие няма нужда да се тревожите какво мислят за вас другите хора. Казвам го само защото ми наредихте да говоря.

Естествено. Би трябвало да се досетя. Би трябвало да си дам сметка за проблема още преди дни. Тя се тревожеше, че тя ще изглежда зле в очите на хората, ако аз нямам сервиз за хранене, който да отговаря на ранга ми. Че това ще се отрази зле на самия кораб.

— Тревожиш се за репутацията на кораба.

Долових силна тревога, но и облекчение.

— Да, капитана.

Аз не съм капитана Вел. — Капитана Вел бе държала много на тези неща.

— Така е, капитана, не сте.

Не можах да преценя дали натъртването — и облекчението, което долових у Пет — са знак, че според нея сериозните разлики между мен и Вел са хубаво нещо, или че войната просто се радва, че най-сетне съм разбрала какво има предвид. Или и двете.

Вече бях затворила сметките си тук, всичките ми пари бяха прехвърлени в чипове и заключени в корабната ми каюта. Малкото, което имах у себе си, би било крайно недостатъчно да успокои тревогите на Калр Пет. Станцията — ИИ-то, което управляваше това място, което беше това място — вероятно би могла да реши финансовия ми проблем. Но Станцията не ме харесваше, защото обвиняваше мен за размириците от миналата седмица, и едва ли би се съгласила да ми съдейства сега.

— Върни се в палатата — казах аз. — И кажи на радчайската лорда какво ти трябва. — Очите ѝ леко се разшириха и две секунди по-късно долових изненадата и искрения ѝ ужас. — Когато останеш доволна от посудата, ела в совалката.

Три граждани ни подминаха с чанти в ръце и фрагментът от разговора им, който дочух, ми подсказа, че отиват към доковете да хванат кораб към една от външните станции. Вратата на един асансьор се отвори пред тях. Разбира се. Станцията знаеше къде отиват и ги улесняваше всячески.

Станцията знаеше къде отивам и аз , но не ми отваряше врати, без изрично да съм го поискала. Обърнах се, влязох в асансьора след тях и след миг вратите му се отвориха в лицето на Калр Пет, която стоеше ужасена на павирания с черни плочи тротоар. Асансьорът потегли, трите граждани си приказваха. Затворих очи и видях Калр Пет да зяпа невярващо асансьора, дишането ѝ бе ускорено. Свъси едва доловимо вежди — за- белязах го само защото следях лицето ѝ, Пръстите ѝ помръднаха — викаше „Милостта на Калр“, но някак несмело, сякаш се боеше, че корабът може и да не ѝ отговори.