Неизв. - Уилям Пол Йънг Кръстопът

- Мамо, толкова ми липсваше. Съжалявам, че те оставихме тук, но никой от нас не беше способен да се грижи за теб. Не успях да си взема сбогом с теб…

- Замълчи, момчето ми, замълчи. - Тя седна. Изглеждаше мъничка и фина в сравнение с мъжа, когото бе прегърнала нежно и галеше по главата.

Тони също плачеше. Скръбта по собствената му майка се бе събудила в него. Но тази болка му харесваше, защото беше знак за истинска, жива човешка връзка, и той й се отдаде изцяло.

- Моето момче - шепнеше Амелия. - Не мога да остана дълго. Този момент ми е дар от Бог, неочаквано съкровище, бегло надзърване в нещо, което не можеш да си представиш. Кажи ми набързо как са всички. Какво съм изпуснала?

И Кларънс разказа на майка си кой беше се сдобил с бебе, кой беше си сменил работата, как се развиваха децата и внуците й - все ежедневни, земни неща, които изглеждат банални, но съдържат в себе си товара на вечността. Възрастната жена ту се смееше, ту се просълзяваше. После Кларънс й представи Маги и двете жени на мига станаха приятелки.

За Тони този ден беше свят, всички прости действия и думи бяха обгърнати сякаш от ореола на необикновеното. Нищо вече не беше същото.

Измина час и Амелия почувства, че наближава мигът да си вземе сбогом.

- Кларънс?

- Да, мамо?

- Искам да те помоля за нещо.

- Ще направя всичко, каквото кажеш, мамо.

- Следващия път, когато дойдеш да ме посетиш, ще вземеш ли и китарата си, за да ми посвириш?

Кларънс се облегна назад в стола си, изненадан.

- Мамо, не съм свирил на китара от години, но ако това е, което искаш, обещавам да го направя.

- Много бих желала отново да ми посвириш - усмихна се Амелия. - Това ми липсва ужасно. Понякога, когато е напълно тихо, чувам музика и това е много успокояващо.

- В такъв случай, мамо, с най-голяма радост ще ти по-свиря. А и на мен вероятно ще ми се отрази добре.

- Сигурна съм, че ще ти се отрази добре. И искам да запомниш, че независимо къде съм се залутала из вътрешния си свят, винаги ще чуя музиката ти. - После Амелия каза на сина си, че е време да тръгва, и двамата се прегърнаха дълго и нежно. Вътре, зад прозорците на очите си, тя протегна ръка назад към Тони, който я пое. Тя я стисна леко, обърна се с гръб към прозорците и едва чуто му каза: - Ан-тъни, едва ли някога ще успея да ти се отблагодаря подобаващо. Това беше най-прекрасният подарък, който някой някога ми е правил.

- Няма защо да ми се отблагодаряваш, Амелия. Идеята беше на Бог, аз само участвах в изпълнението й.

Амелия се обърна отново към прозорците.

- Маги, приближи се, скъпо момиче. - После взе двете ръце на Маги в своите и с най-мекия възможен тон й каза: - Ти накара сърцето на една майка да пее. Ти си почтена жена.

Маги сведе поглед.

- Благодаря ви, госпожо Уол…

- Мамо, скъпа, казвай ми мамо.

- Благодаря ти… мамо.

Маги едва бе произнесла последното, когато Амелия се наведе към нея и я целуна по челото. Тони отново се плъзна.

По-голямата част от пътуването до следващото им местоназначение премина в мълчание, всеки бе потопен в собствените си мисли. Следвайки напътствията на Тони, те навлязоха в Югозападен Портланд, стигнаха до реката и влязоха в подземния гараж, където се намираше изоставената портиерска стаичка, чиято незаключена входна врата бе почти незабележима. След като ги насочи къде да паркират, Тони им каза да извадят батериите и СИМ картите от мобилните си телефони.

- Хитро - отбеляза Кларънс.

- Кларънс, Тони смята, че трябва да сложим ръкавици.

- Прав е - съгласи се Кларънс и извади два чифта от задния си джоб. - Тони, имам само два чифта, затова не докосвай нищо, става ли?

- Тони казва да не се притесняваш за работата си - изкиска се Маги. - Казва, че отпечатъците му и без това са навсякъде вътре.

Двамата изминаха петнайсетината метра до стаичката, внимавайки да вървят точно където им казваше Тони.

- Тук смърди - отбеляза Маги, отваряйки вратата. Тя опипом намери ключа за осветлението и го натисна. Единствена жълта крушка освети с мъждива светлина помещението, пълно с всякакви боклуци. - Значи това е тайното ти шпионско местенце? Очаквах повече от теб, Тони.

Тони не обърна внимание на репликата на Маги, но забеляза, че тя носеше дамска ръчна чанта.

- Чанта? Не мога да повярвам. Взела си дамската си чанта?

- Една жена не ходи никъде без своята чанта. Ами ако се случи нещо и не можем да напуснем това място? Взела съм провизии, достатъчни за седмица.

- Добре, съжалявам, че повдигнах въпроса. Сега иди в онзи ъгъл там. Виждаш ли онази ръждясала кутия, монти-