Неизв.: Уилям Пол Йънг Кръстопът

Но по време на това отсъствие нещо се беше променило. Едно съвсем леко в началото безпокойство постепенно бе нараснало и се бе обособило в съзнателна мисъл. От няколко седмици Тони имаше натрапчивото чувство, че е следен. Първоначално той не бе му обърнал особено внимание, взимайки го за плод на претоварения си ум. Но веднъж попаднало в съзнанието му, то намери благодатна почва. В началото бе лесно изтласквано от другите грижи, но семето му постепенно пусна дълбоки корени и скоро намери израз в невротична свръхбдителност, която допълнително изчерпваше ресурсите на и без това изтощения му от постоянната напрегнатост мозък.

Той започна да забелязва разни подробности в незначителни събития, които сами по себе си едва ли биха предизвикали учудване, но съчетани в съзнанието му, се превръщаха в мощен сигнал за тревога. Черният джип, който от време на време забелязваше по път към офиса, служителят на бензиностанцията, който понякога забравяше да върне кредитната му карта, охранителната фирма, от която в рамките на три дни го бяха уведомили за три прекъсвания на електрозахранването в дома му, всяко от които точно по едно и също време и с продължение точно двайсет и две минути (друг факт, будещ подозрение, бе, че аварията не бе засегнала околните къщи). Тони започна да се взира в дори по-незначителни детайли. Например в начина, по който го гледаха другите хора: бариста в кафенето „Стъмптаун“, охранителят на първия етаж в офис сградата, че и служителите по бюрата в собствената му фирма. Правеше му впечатление как отместваха очи, когато погледнеше към тях, и припряно се опитваха да си придадат вид, че вниманието им е заето с друго или са затънали в работа.

Имаше плашещо подобие в реакциите на тези различни, непознати един на друг, хора. Сякаш помежду им имаше някакъв заговор, криеха някаква тайна, в която той не бе посветен. Колкото по-бдителен ставаше Тони, толкова повече подозрителни неща забелязваше, затова и бдителността му постоянно нарастваше. Винаги бе проявявал известна склонност към параноя, но сега умът му беше вече непрестанно зает с мисли за потенциалния заговор срещу него и той живееше в постоянна тревога и превъзбуда.

Тони разполагаше със свой личен офис със спалня, кухня и баня, чието местоположение не бе известно дори на неговия адвокат. Служеше му за убежище и се намираше край реката, от другата страна на Макадам Авеню. Тони отиваше там, когато искаше да се уедини за няколко часа или да прекара нощта, без никой да има връзка с него.

Сградата, където се помещаваше скривалището му, също беше негова собственост, но още преди години я беше прехвърлил на трудно проследима фирма фантом. После бе преустроил част от мазето и бе инсталирал навсякъде камери за наблюдение и охранителна система, последна дума на техниката. Освен строителите, които бе наел анонимно, без да се среща лично с тях, никой друг не беше виждал тези помещения. Не фигурираха дори в плана на сградата, благодарение на поредица подкупи и дарения, насочени към различни нива на местната управа. Когато на клавиатурата в една ръждясала кутия за телефонна свръзка в изоставената портиерска стаичка се въведеше правилният код, една от стените се отместваше встрани, разкривайки огнеупорна стоманена врата, модерна охранителна камера и клавиатура за контрол на достъпа.

Скривалището беше почти автономно, свързано с електрозахранване и интернет доставчик, различни от тези на целия комплекс. Освен това, ако охранителният софтуер засечеше опит за установяване на местонахождението на тайния офис по потреблението на електричество или интернета, той изключваше системата, докато не бъдеше въведен нов, автоматично генериран код за възобновяване на функционирането й. А това можеше да бъде направено само от две места: бюрото в кабинета на Тони в търговската част на града и самото скривалище. По навик, преди да влезе, той винаги изключваше мобилния си телефон и изваждаше от него СИМ картата и батерията. Вътре имаше нерегистрирана наземна телефонна линия, която можеше да бъде активирана при нужда.

В обзавеждането не беше проявил никаква разточител-ност. Мебелировката беше проста, почти спартанска. Никой друг нямаше да види това място, така че всичко в него носеше личен отпечатък. Покрай стените имаше етажерки с книги, много от които никога не бе разтварял, но бяха наследство от баща му. Други, особено някои класики, навремето майка му беше чела на него и брат му. К. С. Луис и Джордж Макдоналд, бяха двама от неговите любимци още от детството. Едно от ранните издания на „Портретът на Дориан Грей“ от Оскар Уайлд бе поставено така, че да се вижда, разбира се, само от неговите очи. В единия ъгъл на същия рафт бяха наблъскани множество книги на бизнес тематика - прилежно изчетени и с поставени на много места отметки - от автори, които беше приел за свои наставници. Няколко картини на Ешер и Дулитъл бяха окачени по стените, а в един ъгъл бе поставен стар фонограф. Тони имаше колекция от винилови плочи, които със своите драскотини му напомняха за отдавна минали времена и го успокояваха.