Стиг Ларшон - Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1

Микаел остана като парализиран цяла вечност, неспособен да осъзнае какво се бе случило. След това се хвърли с главата напред в окопа, приземи се на рамо и едва не се преби. Вторият куршум бе изстрелян почти в същия миг. Той се заби в бетона точно на мястото, където бе стоял.

Микаел се изправи и се огледа. Намираше се в средата на Крепостта. Вляво и вдясно от него имаше тесни, високи около метър обрасли галерии, които водеха към окопа. Те се простираха на разстояние от около двеста и петдесет метра. Микаел се затича приведен на юг, през лабиринта.

Изведнъж в главата му прозвуча ехото от неподражаемия глас на капитан Адолфсон по време на едно зимно учение в пехотната школа в Кируна. „По дяволите, Блумквист. Наведи глава, ако не искаш да те направят на решето.“ Двайсет години по-късно Микаел все още си спомняше допълнителните учения, извършвани под командването на капитан Адолфсон.

Той спря след около шейсет метра с разтуптяно сърце и си пое дъх. Наоколо цареше пълна тишина, можеше да чуе единствено собственото си дишане. „Човешкото око възприема движението много по-бързо от формите и фигурите. Движѝ се бавно, когато си на разузнавателна обиколка.“ Микаел вдигна внимателно глава на няколко сантиметра над ръба на окопа. Слънцето блестеше право в очите му и бе невъзможно да различи детайлите, но не забеляза някой да се движи.

Микаел отново се наведе и продължи към последния окоп. „Няма значение с колко добро оръжие разполага врагът. Той не може да те улучи, ако не те вижда. Прикривай се, прикривай се и пак се прикривай. Никога не оставяй тялото си незащитено.“

Микаел вече се намираше на около триста метра от края на имението „Йостергорд“. Приблизително на четирийсет метра от него имаше труднопроходима гора от храсти и множество млади дръвчета. За да стигне дотам обаче, трябваше да напусне окопа и да се спусне по една стръмнина, което означаваше, че щеше да остане напълно незащитен. Друг изход нямаше. Зад него бе морето.

Микаел клекна и се замисли. Изведнъж усети болката в слепоочието си и откри, че раната му кърви обилно и вече бе напоила тениската му. Имаше дълбока драскотина, причинена от част от куршума или отломка от бетоновата стена. „Раните на главата не спират да кървят“, помисли си той, преди отново да се концентрира върху ситуацията, в която се намираше. Един-единствен изстрел можеше да се окаже случаен инцидент. Два изстрела означаваха, че някой се опитваше да го убие. Той не знаеше дали стрелецът все още бе някъде наоколо, дали бе презаредил и го чакаше да се покаже.

Помъчи се да се успокои и да разсъждава рационално. Нямаше кой знае какъв избор – можеше или да изчака, или да се опита да се измъкне по някакъв начин. Вторият вариант определено не бе особено добър, ако стрелецът продължаваше да го дебне. Но ако решеше да изчака, той спокойно можеше да се разходи през Крепостта, да го открие и да го застреля отблизо.

„Той (или тя?) не би могъл да знае дали съм поел наляво, или надясно.“ Какво ли бе оръжието – може би спортна пушка за лов на лосове. Вероятно снабдена с оптичен мерник. Тоест, ако стрелецът гледаше през него, за да открие Микаел, то полезрението му бе ограничено.

„Ако си поставен натясно – поеми инициативата.“ По-добре това, отколкото да чака. Микаел остана на мястото си още две минути, ослушвайки се за различни звуци, след това излезе от окопа и се спусна по стръмнината колкото се може по-бързо.

Когато беше на половината път до горичката, чу трети изстрел, този път изключително неточен. В следващия миг Микаел се хвърли по очи зад стената от дръвчета и се търколи през цяло море от коприва. После веднага се изправи и с пълзене започна да се отдалечава от стрелеца. След около петдесет метра се спря и се ослуша. Изведнъж чу как един клон изпращя някъде между него и Крепостта. Внимателно легна по корем и продължи.

„Пълзене по корем“ бе още един от любимите изрази на капитан Адолфсон. Микаел измина следващите сто и петдесет метра под закрилата на ниската растителност. Движеше се безшумно и внимаваше за пръчки и клони. На два пъти дочу внезапно пращене в храсталака. Първото бе съвсем близо до него, може би на около двайсетина метра от мястото, където се намираше. Той застина и остана да лежи напълно неподвижно. След миг вдигна глава и се огледа, но не видя никого. Лежа така дълго, в пълна готовност да побегне, или пък да направи един отчаян опит да се защити, ако врагът го открие. Следващото изпращяване бе значително по-далечно. След това настъпи тишина.