Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

Навлязохме по-навътре в града и ниските сгради отстъпиха на по-високи магазини и кръчми. Дърветата и градините бяха заменени от алеи и търговци с колички. Широкият иначе път постепенно се задръстваше от върволица от стотици двуколки и пешеходци, десетки каруци и фургони и от време на време някой ездач на кон.

Чуваха се тропот на копита и викове на хора, а във въздуха се носеше смесеният мирис на бира, пот, смет и катран. Зачудих се кой ли е този град и дали съм идвал в него преди…

Стиснах зъби и се насилих да мисля за други неща.

— Почти стигнахме — надвика околната врява гласът на Сет.

Накрая пътят стигна до едно пазарище. По калдъръма с далечен грохот трополяха каруци. Гласове се пазаряха и спореха помежду си. Отнякъде се чуваше силен и пронизителен детски плач. Известно време вървяхме насам-натам, докато не намерихме свободен ъгъл до една книжарница.

Сет спря каруцата и аз скочих от нея, докато те я избутваха встрани от пътя. След това, сякаш имахме някакво мълчаливо споразумение за това, им помогнах да разтоварят издутите чували от задната част на каруцата и да ги подредят отстрани един върху друг.

Половин час по-късно вече почивахме между натрупаните чували.

Сет ме погледна, като заслони очите си с ръка.

— Какво ще правиш днес в града, момче?

— Трябват ми струни за лютнята — отвърнах.

Едва тогава осъзнах, че не знам къде е бащиният ми инструмент. Заоглеждах се трескаво. Не беше в каруцата, където го бях оставил, нито пък беше подпрян до стената или върху купчините с тикви. Стомахът ми се сви, когато изведнъж мярнах лютнята да се подава под един празен чувал. Отидох до нея и я взех с треперещи ръце.

Старият фермер ми се ухили и ми показа двете валчести тикви, които в момента разтоварваше.

— Какво ще каже майка ти, ако й занесеш две от най-хубавите оранжеви тикви от тая страна на Елд, които се топят в устата като масло?

— Не, не мога — заекнах аз, като се опитвах да избягам от спомена за одраните си пръсти, вкопчени в калта, и миризмата на горяща плът. — Искам да к-кажа, вие вече… — Не довърших, притиснах лютнята по-близо до гърдите си и отстъпих няколко крачки назад.

Той се вгледа по-внимателно в мен, сякаш едва сега ме виждаше за пръв път. Внезапно смутен, си помислих как ли изглеждам — целият в парцали, примрял от глад. Прегърнах лютнята и отстъпих още по-назад. Ръцете на фермера тежко се отпуснаха и усмивката му угасна.

— Ех, момче — меко каза той.

Той остави тиквата на земята, след това се обърна към мен и ми каза с внимателен и сериозен тон:

— Аз и Джейк ще сме тук и ще продаваме до към залез-слънце. Ако дотогава успееш да намериш онова, което търсиш, ще си добре дошъл да се върнеш с нас във фермата. Гус'жата и аз самият със сигурност ще намерим работа за още един чифт ръце за няколко дни. Ще си повече от добре дошъл да ни помогнеш. Нали, Джейк?

Джейк също ме гледаше, а на честното му лице беше изписана жалост.

— Разбира се, тате. И мама така каза точно преди да тръгнем.

Старият фермер продължи да ме гледа със сериозни очи.

— Това е Морският пазар — рече той, сочейки земята в краката си. — Ще бъдем тук до смрачаване, а може и малко след това. Върни се, ако искаш да те закараме. — В очите му се появи безпокойство. — Разбра ли ме? Можеш да се върнеш с нас.

Продължих крачка по крачка да отстъпвам назад, без да знам защо го правя. Единственото, което мислех, беше, че ако отида с него, ще ми се наложи да обяснявам, да си спомням. А всичко друго беше за предпочитане пред това да отворя отново тази заключена врата…

— Не, не, благодаря ви — запелтечих. — Направихте толкова много за мен. Ще се оправя. — Блъснах се в един мъж с кожена престилка, който стоеше зад мен. Стреснах се и побягнах.

Чух зад гърба си, че някой от тях двамата ме повика, но шумът от тълпата погълна гласа му. Продължих да тичам, а ударите на сърцето ми тежко отекваха в гърдите ми.

* * *

Тарбеан е достатъчно голям, за да не можеш да го пресечеш от единия до другия край за един ден. Дори и да успееш да не се загубиш или забавиш в оплетената мрежа от улички и алеи със задънен край.

Всъщност за мен той беше твърде голям. Беше необхватен и огромен. Море от хора, гора от сгради и пътища, широки като реки. Миришеше на урина, пот, въглищен дим и катран. Ако можех да разсъждавам трезво, никога не бих отишъл там.

В един момент се загубих. Завих много рано или много късно, а после се опитах да мина напряко по една алея, която беше като тясна пътека между две високи сгради. Уличката се виеше като корито на река, опитваща се да намери най-лесния път. Стените бяха отрупани с боклуци, които запълваха пространствата между сградите и нишите на входовете им. След като завих на няколко пъти, усетих във въздуха отвратителната смрад на мърша.