Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

* * *

Ако това трябва да е съвсем честно и пълно описание на моя живот и делата ми, мисля, че трябва да спомена, че подбудите ми да поканя Бен в трупата не бяха съвсем алтруистични. Вярно беше, че качествените козметични средства и чистото осветление щяха да са добре дошли допълнения към нашата трупа. Също така беше вярно, че съжалих възрастния човек, който пътуваше съвсем сам.

Но под всичко това бях движен основно от любопитството си. Бях видял Абенти да прави нещо, което не можех да си обясня — нещо странно и прекрасно. Не номерът със симпатичните лампи — добре разбирах какво е това: прах в очите, заблуда, която да впечатли невежите местни хора.

Онова, което той направи после, обаче беше различно. Той повика вятъра и вятърът дойде. Това беше магия. Истинска магия. От онази, за която бях чувал в историите за Таборлин Великия. Магията, в която бях спрял да вярвам, откакто бях навършил шест. Сега не знаех в какво да вярвам.

Така че поканих стареца в нашата трупа, като се надявах да намеря отговори на въпросите си. Макар по онова време още да не го знаех — всъщност исках да разбера какво е името на вятъра.

> 9.

> Пътуване във фургона заедно Бен

Абенти беше първият арканист, когото някога бях срещал — странна и вълнуваща личност за едно момче. Той имаше широки познания във всички науки — ботаника, астрономия, психология, анатомия, алхимия, геология, химия…

Беше едър, с блестящи очи, които бързо шареха от едно нещо на друго. По тила му беше останала лента тъмносива коса, но (и с това съм го запомнил) нямаше вежди. Тоест вежди имаше, но постоянно ги изгаряше по време на алхимичните си опити и те вечно се опитваха да израстат. Това му придаваше едновременно учудено, присмехулно и любопитно изражение.

Говореше спокойно, често се смееше и никога не остроумничеше за чужда сметка. Псуваше като пиян моряк с дървен крак, но само пред магаретата си. Те се казваха Алфа и Бета и когато си мислеше, че никой не го гледа, Абенти ги хранеше с моркови и бучки захар. Най-любима му беше химията, а баща ми казваше, че не е виждал човек, който по-добре да вари алкохол от стареца.

Още на втория ден след присъединяването на Абенти към трупата вече бях свикнал да се возя в неговия фургон. Задавах му въпроси, а той отговаряше.

След това ме караше да му изкарам някоя песен и аз го правех, като си акомпанирах на лютнята, която бях взел назаем от бащиния си фургон.

Понякога дори и той самият пееше с мен. Имаше ясен и дързък тенор, който винаги се люшкаше насам-натам, като търсеше нотите на най-неподходящите места. В повечето случаи, когато това се случеше, той спираше и започваше да се присмива на самия себе си. Беше добър човек, който никога не се самоизтъкваше.

Веднъж, след като се беше присъединил към трупата ни, го попитах какъв е животът му като арканист.

Той ме погледна замислено.

— Някога познавал ли си арканист?

— Веднъж платихме на един да поправи една счупена ос, докато бяхме на път. — Спрях за миг, за да си припомня. — Беше тръгнал към вътрешността на страната с керван, натоварен с риба.

— Не, не, момче. — Абенти направи презрителен жест. — Питам те за _арканист_, а не някакъв си заклинател, дето може да извика студ и пътува с керваните, че да запази прясното месо да не се разваля.

— Каква е разликата? — зададох аз въпроса, който се очакваше от мен.

— Ами, за да ти отговоря, ще се необходими повечко обяснения.

— Имам достатъчно време.

Абенти ме измери с поглед. Очаквах това. Изражението му казваше: „Говориш като доста по-възрастен, отколкото изглеждаш.“ Надявах се Абенти да свикне доста бързо с това. Уморително е да ти говорят като на дете, макар и да си такова.

Възрастният мъж си пое дълбоко дъх.

— Това, че някой знае един-два номера, все още не означава, че е арканист. Може да знае как да намести кост или да прочете Елд Винтик. Може дори да знае малко и за симпатията, но…

— Симпатията? — възможно най-учтиво го прекъснах аз.

— Ти най-вероятно я наричаш магия — неохотно отвърна Абенти. — А всъщност не е. — Той сви рамене. — Но дори и познаването на принципите на симпатията не те прави арканист. Истинският арканист е минал през Арканум в Университета, тоест познава тайните, мистериите.

Веднага щом спомена за Арканум, аз го засипах с още десетки нови въпроси. Не бяха чак толкова много, колкото може би си мислите, но като добавите към тях стотиците други, които задавах, където и да отидех, можете да си представите, че едва успявах да се спра. С голямо усилие млъкнах, за да изчакам Абенти да продължи. Той, разбира се, беше забелязал реакцията ми.