Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

— Сигурно хората просто са видели огъня и са помислили, че е демон — упорстваше Джейк. — Знаеш какви са хората.

— Не, не знам, Джейкъб — сопна се Коб, скръсти ръце пред гърдите си и се облегна на тезгяха. — Защо ти не ми кажеш какви са хората? Защо просто не вземеш да продължиш и да разкажеш цялата тая проклета история, докато…

Коб спря при звука от трополенето на тежки ботуши върху дървената площадка отвън. Малко след това някой започна да тропа с резето.

Всички обърнаха с любопитство погледи към вратата, тъй като всички редовни клиенти вече бяха дошли.

— Две нови лица за един ден — внимателно рече Греъм, защото знаеше, че подхваща деликатна тема. — Изглежда, че май с твоята лоша орисия, както и със сухите времена, е свършено, Коте.

— Сигурно пътищата са станали по-добри — каза Шеп, докато отпиваше от напитката си с нотка на облекчение в гласа. — Крайно време е да имаме малко късмет.

Резето щракна и вратата бавно се отвори и описа дъга, докато накрая се удари в стената. Отвън в тъмното стоеше мъж, който сякаш все още не можеше да реши дали да влезе.

— Добре дошъл в „Пътният камък“ — извика съдържателят иззад тезгяха. — Какво можем да сторим за теб?

Мъжът пристъпи на светлото и вълнението на фермерите угасна при вида на кожената ризница и тежкия меч, които показваха, че мъжът е наемник. Самотният наемник никога не беше успокоителна гледка, дори и в по-добри времена. Всеки знаеше, че разликата между безработния наемник и разбойника е доста размита.

Още повече, че беше очевидно ясно, че за този наемник времената не бяха добри. По задната част на панталоните му и грубите кожени връзки на ботушите му се бяха полепили кафяви репеи. Ризата му от фино ленено платно, боядисано в кралско синьо, беше изпръскана с кал и изподрана от тръните. Косата му беше мазна и чорлава. Очите му бяха мрачни и хлътнали, сякаш не бе спал от дни. Той направи още няколко крачки навътре, като остави вратата след себе си отворена.

— Изглежда, от доста време си на път — весело каза Квоте. — Желаеш ли нещо за пиене или вечеря? — Когато наемникът не му отговори, той добави: — Никой не би те обвинил, ако преди това искаш да поспиш малко. Май си изкарал няколко доста тежки дни.

Квоте хвърли поглед на Баст, който стана от стола си и отиде да затвори входната врата на странноприемницата.

След като бавно огледа всички, които седяха край бара, наемникът застана в празното пространство между Летописеца и Стария Коб. Квоте го дари с най-добрата си кръчмарска усмивка, докато мъжът тежко се облегна на тезгяха и смотолеви нещо.

В другия край на стаята Баст замръзна с ръка на дръжката на вратата.

— Не те разбрах? — попита Квоте и се наведе напред.

Наемникът вдигна поглед, очите му срещнаха тези на Квоте и след това заоглеждаха зад тезгяха. Движеха се мудно, сякаш съзнанието на мъжа беше размътено от някой удар по главата.

— _Аетхин тсех стхистои сцтхаивен веи._

Квоте се приведе още по-напред.

— Съжалявам, може ли да повториш? — когато от наемника не последва никакъв отговор, той погледна към останалите мъже около бара. — Някой разбра ли нещо?

Летописеца внимателно оглеждаше наемника, хвърляйки поглед към ризницата на мъжа, празния колчан за стрели и синята му риза от фино ленено платно. Погледът на писаря беше напрегнат, но наемникът, изглежда, не го забелязваше.

— Това е сиару — компетентно рече Коб. — Странно, не прилича на шим.

— Не — засмя се Шеп и поклати глава. — Просто е пиян. Чичо ми говореше така. — Той смушка Греъм с лакът. — Помниш ли чичо ми Там? Бога ми! Никога не съм виждал друг да кърка така.

От мястото си близо до вратата, където стоеше, Баст трескаво размаха ръце, но Квоте беше твърде зает да се опитва да привлече вниманието на наемника.

— Говориш ли атурански? — бавно го попита той. — Какво искаш?

Очите на наемника мигновено се приковаха върху съдържателя.

— _Авои…_ — започна той, след това затвори очи и наклони глава, сякаш заслушан в нещо.

Отново отвори очи.

— Искам… — започна той с бавен и натежал глас. — Търся… — Не довърши и разфокусираният му поглед започна да блуждае безцелно из стаята.

— Познавам го — каза Летописеца.

Всички обърнаха погледи към писаря.

— Какво? — попита Шеп.

Лицето на Летописеца беше гневно.

— Този тук и четирима негови приятелчета ме обраха преди около пет дни. В началото не го познах. Тогава беше гладко избръснат. Но съм сигурен, че е той.