Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

— Обикновено историите с продължение не ми допадат — каза тя със сериозно и непроницаемо изражение на лицето, после сви рамене с лека иронична усмивка. — Но и преди ми се е случвало да променям мнението си за тези неща. Може би ти ще успееш да ме убедиш в противното.

Посочих калъфа на лютнята, който носех преметнат през рамото си:

— Все още свиря в „При Анкер“, ако искаш да се отбиеш… Почти всяка вечер.

— Ще го направя. — Дена въздъхна и погледна Лентарен. — Вече закъсняваме, нали?

Той присви очи срещу слънцето и кимна.

— Така е. Но все още можем да ги настигнем, ако побързаме.

— Съжалявам, но имаме среща за езда — обърна се тя отново към мен.

— Не искам да ви задържам — любезно казах аз и отстъпих встрани от пътя им.

Лентарен и аз си кимнахме учтиво един на друг.

— Скоро ще дойда да те видя — обърна се тя към мен, докато се разминавахме.

— Върви — кимнах аз по посоката, в която бяха тръгнали. — Не искам да закъснееш заради мен.

Те се обърнаха и продължиха. Гледах след тях, докато вървяха по павираните улици на Имре. Заедно.

* * *

Уил и Сим вече бяха пристигнали и ме чакаха. Бяха седнали на маса с добър изглед към фонтана пред „Еолиан“. Водните струи бликаха нагоре около скулптури на нимфи, подгонени от сатир.

Поставих калъфа на лютнята отстрани до пейката и разсеяно отворих капака, като си помислих, че лютнята ми ще се зарадва на малко слънчеви лъчи върху струните си. Не очаквам да ме разберете, ако не сте музиканти.

Уил ми подаде една ябълка, когато седнах до него. Вятърът задуха през площада и аз наблюдавах как под поривите му пръските на фонтана започнаха да се огъват като прозрачни завеси. Няколко червени листа танцуваха в кръгове върху паветата. Гледах ги как подскачат, въртят се и сякаш рисуват във въздуха някакви странни, сложни фигури.

— Предполагам, че накрая си открил Дена? — попита Уилем след известно време.

Кимнах, без да отделям поглед от листата. Нямах особено желание да обяснявам.

— Личи си, понеже си доста мълчалив.

— Не мина ли добре? — попита меко Сим.

— Не мина, както се бях надявал.

Те кимнаха сериозно и отново настъпи мълчание.

— Мислех си за онова, което ни каза — рече Уил. — За онова, което ти е разказала Дена. В историята й нещо липсва.

Сим и аз го изгледахме с любопитство.

— Тя ти е казала, че търси своя покровител — обясни Уилем. — Заедно сте обикаляли да го търсите. Но после ти е признала, че знае, че той е в безопасност, защото той… — Уил дълго се колеба, преди да продължи, — се е срещнал с нея, когато била тръгнала да се връща обратно към горящата ферма. Нещо тук не пасва. Защо тя ще го търси, ако знае, че той е в безопасност?

Не се бях замислял върху това. Преди да реша какво да отговоря, Симон поклати глава.

— Тя просто си е търсила извинение да прекара известно време с Квоте — каза той, сякаш отговорът беше съвсем очевиден.

Уилем леко се намръщи.

Сим гледаше ту единния, ту другия от двама ни, искрено изненадан, че се налага да ни обяснява допълнително.

— Съвсем ясно е, че тя те харесва — рече той и започна да изброява на пръстите на ръката си. — Намира те в „При Анкер“. Дойде да те вземе онази нощ, когато пийвахме в „Еолиан“. Намира си извинение да обикаля насам-натам с теб на онова забутано място в продължение на два дни…

— Сим — раздразнено казах аз, — ако тя наистина се интересуваше от мен, щях да мога да я откривам по-често от веднъж месечно.

— Това е логична заблуда — нетърпеливо подчерта Сим, — лъжлива причина. Всичко, което това доказва, е, че не те бива да я откриваш или че тя не е лесна за намиране. Но не и че не я интересуваш.

— Всъщност — отбеляза Уилем, взел страната на Сим, — тъй като тя те открива по-често, изглежда, че вероятно прекарва доста време в това да те търси. Не е лесно да те открие човек. Това показва, че се интересува от теб.

Сетих се за бележката, която ми беше оставила, и за момент се замислих, че Сим може би беше прав. Усетих слаба надежда в гърдите си и си припомних нощта, в която лежахме върху сивия камък.

След това си спомних, че Дена онази нощ беше в делириум и не на себе си. Но също така си спомних как хвана ръката на Лентарен.

Помислих за красивия, заможен Лентарен и за безбройните други мъже, които имаха какво да й предложат.

Нещо повече от хубав баритон и мъжко перчене.

— Знаеш, че съм прав! — Симон махна косата от очите си и започна да се хили като хлапак. — Не можеш да го оспориш! Тя очевидно е оглупяла от любов по теб. А ти явно си голям глупак, та сте си лика-прилика.