Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

— Винаги знаеш накъде отиват нещата — каза тя смутено. — Гледаш ме важно със зелените си очи, така сякаш означавам нещо. Добре е, че имаш по-добри неща за правене. Достатъчно е, че понякога мога да получа частица от теб. От време на време. Знам, че съм голяма късметлийка — дори и за малко да те имам.

Кимнах любезно, докато наблюдавах хълма за появата на дракуса. Поседяхме още известно време, загледани в мрака.

Дена кимна леко, след това събра сили да се изправи отново и да се пребори със силното треперене.

— Знам, че не мислиш за мен… — Тя не довърши.

Най-добре е човек да угажда на хората, изпаднали в делириум, за да не започнат да буйстват.

— Мисля за теб през цялото време, Дена.

— Не се дръж снизходително с мен — каза тя ядосано, а след това тонът й отново омекна. — Не мислиш за мен по този начин. Разбирам това. Но ако и на теб ти е студено, ще дойдеш при мен и ще ме прегърнеш. Поне малко.

Сърцето ми се качи в гърлото. Приближих се, седнах зад нея и я обгърнах с ръцете си.

— Така е хубаво — каза тя и се отпусна. — Имам чувството, че винаги ми е било студено.

Седяхме така и гледахме на север. Тя се облегна върху мен. Изглеждаше възхитителна в прегръдките ми. Боях се да си поема дъх от страх да не я обезпокоя по някакъв начин.

Дена леко се размърда и прошепна:

— Толкова си деликатен. Никога не настояваш… — Отново не довърши изречението си и се отпусна по-тежко върху гърдите ми.

После внезапно се раздвижи.

— Знаеш ли, би могъл да бъдеш по-настоятелен. Съвсем малко повече.

Седях така в мрака и държах спящото й тяло в прегръдките си. Тя беше мека и топла, неописуемо скъпа за мен. Никога преди не бях държал в ръцете си жена. След известно време гърбът започна да ме боли от напрежението да поддържам нейното тегло и моето собствено. Единият ми крак започна да изтръпва. Косата й гъделичкаше носа ми. И въпреки това не смеех да помръдна от страх да не разваля този най-прекрасен момент от живота си.

Дена се размърда насън, след това започна да се плъзга встрани, трепна и се събуди.

— Ела да легнеш — каза тя с отново ясен глас.

Хвана непохватно одеялото и го издърпа, та да не е вече между нас.

— Хайде. И на теб сигурно ти е студено. Не си свещеник, така че няма да си имаш неприятности заради това. Ще се почувстваме добре, малко по-добре на тоя студ.

Обгърнах я с ръцете си и тя придърпа одеялото върху двама ни.

Лежахме настрани като лъжици, подредени в чекмедже. Ръката ми се оказа под главата й като възглавница. Тя се сгуши в извивката на тялото ми толкова просто и естествено, сякаш мястото й винаги е било там.

Докато лежах така, осъзнах, че преди малко бях сбъркал — _това_ беше най-прекрасният момент в живота ми.

Дена отново се размърда в съня си.

— Знам, че не би го направил — с ясен глас каза тя.

— Кое?

Гласът й беше различен, вече не беше сънен и уморен. Зачудих се дали не говореше насън.

— Преди малко, когато каза, че ако трябва, ще ме събориш на земята и ще ме накараш да изям въглените насила. Ти никога не би ме ударил. — Тя леко извърна глава. — Не би го направил, нали? Дори и ако е за мое собствено добро?

— Какво искаш да кажеш? — усетих как по тялото ми пробяга хлад.

Настъпи дълго мълчание и тъкмо започвах да си мисля, че беше заспала, когато тя заговори отново:

— Не ти казах всичко. Знам, че Ясен не е умрял във фермата. Той ме откри, докато вървях към пожара. Върна се и ми каза, че всички са мъртви. Каза ми, че хората ще станат подозрителни, ако аз съм единствената оцеляла…

Почувствах как в мен се надига мрачен, тежък гняв. Знаех какво ще последва, но я оставих да говори. Не исках да го чувам, но знаех, че тя има нужда да го сподели с някого.

— Той не го направи просто така, неочаквано — каза тя. — Трябваше да се увери, че аз съм тази, която го иска. Знаех, че нямаше да изглежда убедително, ако си го бях направила сама. Преди това се убеди, че аз искам той да го направи. Накара ме да го помоля да ме удари. Просто за да е сигурен. И беше прав. — Тя не помръдваше, докато разказваше. — Дори и така, те пак си помислиха, че аз имам нещо общо с това. Ако не го беше сторил, сега можеше да съм в затвора. Щяха да ме обесят.

Стомахът ми се сви.

— Дена — казах аз, — мъж, който би могъл да стори това, не заслужава да му отделяш от времето си. Дори и един миг от него. Той не е просто половин самун хляб. Той е прогнил отвътре. Ти заслужаваш нещо по-добро.

— Кой може да каже какво заслужавам? Той не е най-добрият ми избор. Той е единственият. Или трябва да избера него, или да остана гладна.