Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

Затичах се и се проврях през тесния проход. Стрелнах се нагоре по стълбата, грабнах меха с вода и след това се спуснах бързо обратно до малкия каньон.

Дена седеше на земята. Беше много бледа и очите й бяха широко отворени. Пъхнах меха в ръцете й и тя започна да гълта от него толкова бързо, че се задави и леко повърна, докато плюеше водата обратно.

Протегнах се към огнището и пъхнах ръката си дълбоко в пепелта, докато намерих на дъното неизгорели въглени. Извадих една шепа от тях. Разтърсих ръка, та по-голямата част от пепелта да изпадне, и след това й подадох шепата черни въглени.

— Изяж това! — наредих аз.

Тя ме погледна безучастно.

— Направи го! — раздрусах въглените пред очите й. — Ако не ги сдъвчеш и преглътнеш, ще те съборя на земята и насила ще ги напъхам в гърлото ти! — Сложих един въглен в устата си. — Виж, няма страшно. Просто го направи. — Тонът ми омекна и стана по-скоро умолителен, отколкото заповеден. — Дена, довери ми се.

Тя взе няколко въглена и ги сложи в устата си. Лицето й беше все така бледо, а очите й се напълниха със сълзи. Започна да дъвче с хрущящ звук и след това с гримаса отпи от водата, за да преглътне.

— Тук са приготвяли от проклетия офалум — казах аз. — Голям глупак съм, че не се сетих за това по-рано.

Дена се опита да каже нещо, но аз я прекъснах:

— Не говори. Продължавай да ядеш. Толкова, колкото може да понесе стомахът ти.

Тя кимна сериозно с широко отворени очи. Продължи да дъвче, леко се задави и след това преглътна въглена с още една глътка вода. Изяде една дузина бързо един след друг и след това отново си изплакна устата.

— Какво е офалум? — попита тихо.

— Наркотик. Това са денерови дървета. Току-що изяде цяла хапка денерова смола.

Седнах до нея. Ръцете ми трепереха. Притиснах ги върху краката си, за да скрия това.

След моите думи тя остана мълчалива. Всеки беше чувал за денеровата смола. В Тарбеан събираха от уличките и входовете на квартала край доковете вкочанените тела на сладкоядите, които бяха поели прекалено голяма доза от нея.

— Колко глътна?

— Просто я дъвчех като карамел. — Лицето й отново пребледня. — Има още малко, залепнала на зъбите ми.

— Продължавай да си плакнеш устата — побутнах меха с вода към нея.

Тя изжабурка водата между бузите си, преди да я изплюе и да повтори целия процес отново. Опитах се да отгатна колко от наркотика беше поела в тялото си, но имаше много неизвестни — не знаех колко точно беше погълнала, колко пречистено беше веществото и дали фермерите бяха взели някакви мерки да го филтрират или пречистят.

Тя размърда уста и опипа с език зъбите си.

— Добре, вече съм чиста.

Насилих се да се засмея.

— Всичко друго си, но не и чиста — казах аз. — Цялата ти уста е черна. Приличаш на дете, което си е играло в сандъка за въглища.

— Ти не изглеждаш много по-добре — отвърна ми тя. — Приличаш на коминочистач.

Тя се протегна и докосна голото ми рамо. Явно бях скъсал ризата си, когато тичах презглава да донеса меха с вода. Тя се усмихна изнурено, но очите й си останаха все така уплашени.

— Защо стомахът ми е пълен с въглени?

— Въглените са като химическа гъба — отвърнах аз. — Поемат наркотиците и отровите.

— Всички ли? — тя леко се оживи.

Помислих си дали да не я излъжа, после се отказах.

— По-голямата част. Ти ги погълна доста бързо. Ще поемат голяма част от смолата.

— Колко голяма?

— Около шест части от десет — отвърнах. — Може би дори малко повече. Как се чувстваш?

— Уплашена — призна тя. — Треперя. Но като изключим това, не се чувствам по-различно.

Тя се размърда неспокойно на мястото си и сложи ръката си върху парчето смола, което бях изтръгнал от нея преди малко. Захвърли го встрани и нервно избърса ръка о панталоните си.

— Колко време ще мине, докато разберем?

— Не знам доколко са го пречистили — отвърнах аз. — Ако все още е необработен, ще е необходимо повече време да стигне до организма ти. Което е добре, защото така ефектът му ще се разпростре върху по-дълъг период от време.

Опипах пулса на врата й. Беше силно ускорен, но това не означаваше нищо. Моят пулс също препускаше лудо.

— Погледни тук, горе — вдигнах ръка и наблюдавах очите й.

Зениците й реагираха бавно на светлината. Сложих ръка на главата й и под предлог, че повдигам клепача й, натиснах силно с пръста си посинялото място на челото й. Тя не трепна, нито пък показа по какъвто и да е начин, че това й причиняваше болка.

— Преди си мислех, че си въобразявам — каза Дена, като вдигна поглед към мен. — Но очите ти наистина си сменят цвета. Обикновено са яркозелени със златист пръстен от вътрешната част…