Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

— Сърцето мъ свива за него — настоя тя.

— Нема да тъ лъжа, моме — рече той. — Има що да съ плашиш, ако е сам чилякът из тез лесове.

— Що, лоши люде ли бродят? — попитах го аз.

— Не квито мислиш. Аз се смъквам насам сал веднъж у годината, есенес. То си требе зарад фуража за свинете, ма не пъ чак толко. Чудни работи стават тъдява, хеле па на север. — Той погледна Дена и след това отново сведе глава към краката си, очевидно несигурен дали трябваше да продължи.

Точно такива неща ме интересуваха, затова махнах с ръка на думите му и се опитах да го предизвикам да говори.

— Не ни хортувай легенди, Шием.

Той се намръщи.

— Преди две нощи, га станах… — Той се поколеба и хвърли поглед към Дена — … по нужда, видех нещо да свети на север. Голема вълна син пламък. Колко клада да беше, ма блесна тъй, изведнъж. — Той щракна с пръсти. — После немаше нищо. И така — три пъти.

По гърба ми полазиха тръпки.

— Преди _две_ нощи? — попитах аз. — Сватбата беше едва снощи.

— Две нощи ти викам, нал тъй? Оттогаз карам се на юг. Хич не ща и да знам кво е било, дето струва син пламък нощем там горе.

— Истина ли, Шием. Син пламък?

— Да не съм некой лъжлив Рух, дет ти изкарва акъла за пенита, момко — очевидно раздразнен каза той. — Животът ми е минал по тез баири. Секи знай, че по камънака на север има нещо. Затуй чиляк не стъпва там.

— Нема ли ферми нататък? — попитах аз.

— По тея скали нема кво да гледаш, освен ако не садиш камъни — разпалено рече той. — Ти кво, ще речеш, че не моа да позная огън? Беше син, викам ти. На ей таквиз талази. — Той широко разтвори ръце. — Гаче ли си сипал спирт в огъня.

Оставих тази тема и насочих разговора в друга посока. Не след дълго Шием въздъхна дълбоко и се изправи на крака.

— Свинитата го опасоха туй място — каза той, вдигна тоягата си и я разтърси, така че грубата хлопка зазвъня силно.

Животните послушно дотичаха от всички посоки.

— Опа-а гуци! — извика той. — Гъц-гъц! Ай да ви изброя!

Увих остатъците от печеното прасе в парче зебло, а Дена отиде с бутилката до реката на няколко пъти и угаси огъня. Докато приключим с това, Шием вече беше събрал стадото си. То се оказа по-голямо, отколкото мислех. Повече от двайсетина едри свине майки, плюс младите прасенца и шопара със сив четинест гръб. Той ни махна набързо и си тръгна, без да каже и дума повече. Хлопката на тоягата му дрънчеше на всяка негова крачка, а свинете го следваха в разпръсната група.

— Е, това не беше кой знае колко умно — рече Дена.

— Трябваше да го притисна малко. Суеверните хора не обичат да говорят за нещата, от които се страхуват. Той се готвеше да замълчи, а аз трябваше да разбера какво е видял в гората.

— Можеше да го измъкна от него — настоя тя. — С мед по-лесно се ловят мухи, нали знаеш.

— Може би е така — признах аз, метнах торбата си на рамо и започнах да вървя. — Нали каза, че не можеш да говориш с тоя недодялан диалект.

— Имам ухо на имитатор — безучастно сви рамене тя. — Бързо научавам такива неща.

— Бая ма втрещи… — изплюх се ядосано. — Проклет да съм. Ще минат няколко дни, преди да се отърва от тоя говор. Като някоя жилка, заседнала между зъбите ми.

— Май трябва пак да тръгваме да търсим из храсталака. — Дена огледа унило околността. — Да намерим моя покровител и някои отговори за теб.

— Всъщност няма особен смисъл — казах аз.

— Знам, но не мога да се откажа, без поне да съм опитала.

— Не това имах предвид. Погледни… — Посочих мястото, където свинете бяха рили в пръстта и листата в търсене на някоя вкусна хапка. — Оставил е свинете да опасат навсякъде. Дори и да е имало следа, никога няма да успеем да я открием.

Тя пое дълбоко дъх и го изпусна с уморена въздишка.

— Остана ли нещо в бутилката? — изтощено попита. — Още ме боли главата.

— Какъв съм идиот — казах аз и се огледах. — Трябваше по-рано да ми кажеш. — Отидох до една млада бреза, отрязах няколко дълги ленти от кората й и ги отнесох на Дена. — Вътрешната страна на кората е добро болкоуспокояващо.

— Добре е човек да те има подръка. — Тя обели малко с нокътя си, сложи го в устата си и сбърчи нос. — Горчиво е.

— По това можеш да разбереш, че е истинско лекарство. Ако беше приятно на вкус, щеше да е бонбон.

— Не е ли такъв животът? — попита тя. — Искаме сладките неща, но имаме нужда от горчивите. — Усмихна се, докато го казваше, но само с устни. — Като стана дума за това, как да открия покровителя си? Отворена съм за предложения.

— Имам една идея — казах и метнах пътната си торба през рамо, — но първо трябва да се върнем до фермата. Има нещо, което искам да погледна още веднъж.