Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

— Очаквам празникът за жътвата тази година да е по-традиционен от обичайното. Много огньове, ябълково вино и чучела от слама…

Отново се огледах наоколо. Срутените останки на плевнята, вятърната мелница с три крила и обгорените останки от къщата.

Прекарах обезсърчен пръсти през косата си, като продължавах да съм убеден, че пропускам нещо. Очаквах да намеря… нещо.

Каквото и да е.

Докато стоях там, осъзнах колко глупава е била надеждата ми. Какво се бях надявал да открия? Отпечатък от стъпка? Парче от нечие наметало? Смачкана бележка с жизненоважна информация, написана специално, за да я открия аз? Такива неща стават само в историите.

Извадих бутилката с вода и изпих каквото беше останало в нея.

— Ами, аз приключих тук — казах аз и отидох до коритото с вода. — Какво мислиш да правиш сега?

— Трябва да се поогледам — отвърна тя. — Има някаква вероятност моят благороден приятел да е някъде тук, ранен.

Погледнах към заобикалящите ни хълмове — бяха станали златни от есенните листа и полетата с жита, и изпъстрени тук-там със зелено от боровите и еловите горички. Осеяни и с тъмните белези на отвесните канари и оголените скали.

— Бая място трябва да обиколим… — казах аз.

— Поне трябва да опитам — отвърна тя с примирено изражение.

— Имаш ли нужда от помощ? — попитах я аз. — Познавам донякъде горите…

— Със сигурност няма да имам нищо против компанията ти — каза тя. — Особено като се има предвид, че по тия места може да има група грабливи демони. Освен това ти вече предложи тази вечер да ми сготвиш вечеря.

— Така е наистина.

Отправих се покрай обгорялата мелница към желязната ръчна помпа. Хванах здраво дръжката, натиснах я с цялата си тежест и залитнах, когато тя се отчупи при основата.

Погледнах втренчено дръжката на помпата. Беше ръждясала до самата среда и се разпадаше на зрънца червеникава ръжда.

Внезапно си припомних онази вечер преди много години, когато при завръщането си бях открил, че всички от трупата ми бяха избити. Спомних си как се протегнах да се хвана за колелата на фургона, за да успокоя треперенето си, само да установя, че железните ленти бяха напълно ръждясали. Спомних си и как дебелото, здраво дърво се разпадаше на парчета, когато го докоснех.

— Квоте? — лицето на Дена беше близо до моето, изражението й беше загрижено. — Добре ли си? В името на почернелия Техлу, седни, преди да си паднал. Нарани ли се?

Тръгнах да сядам на ръба на водното корито, но дебелите дъски се натрошиха под тежестта ми като някой отдавна изгнил дънер. Оставих се на гравитацията и накрая просто седнах на тревата.

Вдигнах ръждясалата до основата дръжка на помпата, за да може Дена да я види.

— Тази помпа беше нова — намръщи се тя. — Бащата се хвалеше колко скъпо му струвало да изкопае кладенец тук, на хълма. Непрекъснато повтаряше, че на нито една от дъщерите му няма да й се налага да носи по три пъти на ден ведра с вода нагоре по баира.

— Какво мислиш се е случило тук? — попитах я аз. — Кажи ми честно.

Тя се огледа. Синината на слепоочието й остро изпъкваше на фона на бледата й кожа.

— Мисля, когато приключа с търсенето на бъдещия си покровител, да забравя за това място и никога повече да не се сещам за него.

— Това не е отговор — настоях аз. — Какво мислиш, че се е случило?

Тя ме гледа дълго, преди да отговори:

— Нещо лошо. Никога не съм виждала демон и не очаквам да видя. Но никога не съм виждала и краля на Винт…

— Знаеш ли онази детска песничка? — Дена ме погледна безизразно, затова запях:

P>

Когато пламъкът в огнището посинее,

какво да правим? Какво да правим?

Да изтичаме навън. Да изтичаме и да се скрием.

Когато блестящият ти меч в ръжда се превърне,

към кого да се обърнем? Към кого да се обърнем?

Да се изправим сами. Да се изправим твърди като камък.

P$

Дена пребледня, когато разбра какво се опитвах да й кажа. Тя кимна и сама тихо запя припева.

P>

Виждаш ли жена, бледа като сняг?

Тихо идва и тихо си отива.

Какъв е техният план? Какъв е техният план?

Чандриан. Чандриан.

P$

* * *

Двамата с Дена седяхме под шарената сянка на есенните дървета, на място, от което разрушената ферма не се виждаше. _Чандрианите. Чандрианите наистина са идвали тук._ Още се опитвах да събера мислите си, когато тя заговори.

— Това ли очакваше да намериш? — попита ме тя.

— Това търсех — казах аз, _чандрианите са били тук преди по-малко от ден_. — Но не очаквах това. Имам предвид, когато си дете и тръгнеш да търсиш заровено съкровище, ти не очакваш, че наистина ще откриеш такова. Отиваш да търсиш денерлинги и феи в гората, но не ги намираш. — _Те избиха моята трупа и те са избили хората от това сватбено тържество._ — Да му се не види, непрекъснато ходя да те търся в Имре, но в действителност не очаквам да те намеря… — Не довърших, осъзнал, че дрънкам глупости.