Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

Последва продължително мълчание, сякаш отдаваха почит на мъртвите.

Накрая Баст каза:

— Мога ли да ти задам един въпрос, Реши?

Коте леко се усмихна.

— Знаеш, че винаги можеш да го направиш, Баст.

— А ако въпросът е неприятен?

— Тези въпроси май са единствените, които си заслужава да се задават.

Продължиха мълчаливо да разглеждат предмета върху тезгяха, сякаш се опитваха да го запечатат в паметта си. „Безразсъдство“.

Баст се бореше вътрешно, като на няколко пъти отваряше уста и след това пак я затваряше обезсърчен.

— Хайде, изплюй камъчето — каза Коте накрая.

— Помисли ли изобщо? — каза Баст със странна смесица от объркване и загриженост.

Измина доста време, преди Коте да отговори.

— Прекалено много мисля, Баст. Най-успешните си решения съм взимал, когато не разсъждавах много, а просто правех онова, което смятах за редно. — Той тъжно се усмихна. — Дори и да имах сериозни основания да не го правя.

Баст прокара ръка отстрани по лицето си.

— Значи се опитваш да не предвиждаш постъпките си?

Коте се поколеба.

— Може да се каже — призна той.

— Аз мога да кажа, че това е така, Реши — самодоволно каза Баст. — Ти, от друга страна, само излишно усложняваш нещата.

Коте сви рамене и обърна поглед към поставката.

— Предполагам, че не ми остава друго, освен да й намеря място.

— Тук ли? — попита Баст ужасе`н.

Коте се ухили злорадо — най-сетне лицето му възвърна част от жизнеността си.

— Разбира се — отвърна той, наслаждавайки се на реакцията на Баст.

Съдържателят замислено заоглежда стените, свил устни.

— Между другото, ти къде го сложи?

— В стаята ми — призна Баст, — под леглото.

Коте кимна разсеяно, като продължаваше да гледа стените.

— Донеси го тогава. — Той го отпъди с жест и Баст побърза да изпълни заръката му, макар и с недоволен вид.

Барът беше украсен с проблясващи бутилки и Коте стоеше на празното досега място между две тежки дъбови бъчви, когато Баст се върна в стаята, като размахваше черна ножница в едната си ръка.

Коте спря насред опита си да сложи поставката върху една от бъчвите и ужасе`н изкрещя:

— Внимавай, Баст! Носиш дама, а не се въргаляш с някаква си уличница в хамбара.

Баст замръзна и след това покорно хвана ножницата в две ръце, преди да извърви останалото разстояние до тезгяха.

Коте заби два пирона в стената, изви малко тел и след това здраво окачи поставката върху стената.

— Я ми я подай горе, ако обичаш — помоли той със странна нотка в гласа.

Като използваше и двете си ръце, Баст повдигна ножницата към него, като за момент заприлича на оръженосец, който подава меч на рицар в блестящи доспехи. Но тук нямаше никакъв рицар, а само един гостилничар — мъж в престилка, който наричаше себе си Коте. Той взе меча от Баст и се изправи върху тезгяха зад бара.

Коте издърпа острието от ножницата без каквато и да е парадност. Мечът проблесна с притъпения сиво-бял цвят на стоманата на светлината на есенния ден, която нахлуваше в стаята. Острието изглеждаше като ново. Не беше назъбено или ръждясало. По дългата му матовосива страна не пробягваха драскотини. Но макар да изглеждаше непокътнат, мечът беше стар. И макар че очевидно приличаше на меч, формата му беше необичайна. Поне необичайна за всеки един от жителите на този град. Сякаш някакъв алхимик беше отлял дузина мечове и накрая, когато тигелът се беше охладил, това острие беше останало да лежи на дъното — меч в най-чистия му вид. Беше деликатен и грациозен. Смъртоносен като остър камък на дъното на бързей.

Коте го задържа за миг. Ръката му не трепваше.

След това сложи меча върху поставката. Сиво-белият му метал блестеше на фона на тъмния прах под него. Макар че дръжката можеше да се види, тя беше толкова тъмна, че почти не се различаваше по цвят от дървото. Думата под нея беше черна върху чернотата на дървото и звучеше като упрек — „Безразсъдство“.

Коте слезе и за момент той и Баст останаха един до друг, мълчаливо загледани нагоре.

Баст наруши мълчанието.

— Изглежда доста впечатляващо — каза той, сякаш съжаляваше, че това е така. — Но… — Той замлъкна, сякаш не можеше да намери подходящите думи, и след това само потръпна.

Коте го потупа по гърба в странно весело настроение.

— Няма нужда да се безпокоиш вместо мен. — Сега той изглеждаше по-жизнен, сякаш активността му го бе заредила с енергия. — Харесва ми — добави с внезапна убеденост и окачи черната ножница върху една от куките на поставката.