Ан Райс - Ве

дребосъче, също толкова деликатно като Деидре? О, не! Това беше

дело, на същия този невидим приятел, самият дявол, който накара

цветята да летят из въздуха към Деидре в двора преди седмица.

- Сестро, вие за глупак ли ме мислите? - изсмя се отец

Матингли. - Нима смятате, че ще повярвам на подобно нещо?

И тя се усмихваше, но той познаваше ирландките и знаеше, че те

могат да се усмихват на онова, което казват, и да вярват на всяка дума

от него.

Семейство Мейфеър го омайваше, както може да те омае нещо

много сложно и елегантно. Историите за Стела и Анта бяха достатъчно

далечни, за да бъдат романтични, но нищо повече.

Следващата неделя той отново посети семейство Мейфеър. Пак му

предложиха кафе и приятен разговор - всичко изглеждаше толкова

далече от историите на сестра Бриджит Мари. По радиото свиреше Руди

Вейли. Старата госпожица Бел поливаше сънливите орхидеи. От

кухнята идваше аромат на печено пиле. Просто един приятен дом.

Дори го поканиха да остане за неделния обяд - масата беше

сервирана красиво, с дебели ленени салфетки в сребърни халки - но

той отказа учтиво. Госпожица Карл написа чек за енорията и го пъхна в

ръката му.

Когато си тръгваше, зърна Деидре в градината - бялото и? лице се

взираше в него иззад едно криво старо дърво. Той и? помаха, без да

спира, и все пак по-късно нещо във вида и? го разтревожи. Не бяха ли

къдриците и? оплетени? Не гледаше ли някак налудничаво?

Лудост, ето това му бе описала сестра Бриджит, и той се

притесняваше, че и малкото момиче е заплашено от нея. За отец

Матингли в истинската лудост нямаше нищо романтично. Дълго бе

вярвал, че лудите живеят в ад от несвързаност. Те не успяваха да

разберат света около тях.

Но госпожица Карлота бе чувствителна, модерна жена. Детето не

бе орисано да следва стъпките на покойната си майка. Напротив, то

имаше много други шансове.

Мина цял месец преди мнението му за Мейфеър да се промени

навеки, в онзи незабравим съботен следобед, когато Деидре дойде да се

изповяда в църквата <���Свети Алфонс>.

Беше в обичайното време за изповед, когато добрите ирландски и

германски католици можеха да изчистят съвестта си преди месата и

причастието в неделя.

И така, той седеше в резбованата дървена кутийка на

изповедалнята в тесния си стол зад зелена шевиотена завеса, слушаше

по ред каещите се, които коленичеха в малките килийки вляво и вдясно

от него. Тези гласове и грехове можеха да бъдат чути и в Бостън или

Ню Йорк, толкова подобни бяха акцентите, грижите, идеите.

- Три пъти <���Аве Мария> - предписваше той, или три пъти <���Отче

наш>, но рядко повече от това на тези отрудени мъже и жени, домакини, които идваха да изповядат обичайните си незначителни

прегрешения.

И тогава един детски глас го хвана неподготвен, бърз и дрезгав

през тъмната прашна решетка - изразяваше интелигентност и

преждевременна зрялост. Не го разпозна. В края на краищата Деидре не

бе изричала и дума в негово присъствие.

- Благослови ме, отче, защото прегреших. Последната ми изповед

беше преди много седмици. Отче, моля те, помогни ми. Не мога да

преборя дявола. Опитвам се, но винаги се провалям. И ще ида в ада

заради това.

Какво беше това, още от влиянието на сестра Бриджит Мари ли?

Но преди да проговори, детето продължи и той разбра, че това е

Деидре.

- Не казах на дявола да се маха, когато ми донесе цветята. Исках

го и знаех, че трябваше да го направя, леля Карл ми е наистина много, много ядосана. Но, отче, той просто искаше да ни направи щастливи.

Кълна ти се, отче, никога не е бил лош с мен. И плаче, ако не го

поглеждам или не го слушам. Не знаех, че ще донесе цветята от олтара!

Понякога прави такива глупави неща, отче, неща, които само малко

дете би направило, дори нещо още по-глупаво. Но той не искаше да

нарани никого.

- Чакай малко, скъпа, какво те кара да мислиш, че самият дявол

би тревожил едно малко момиче? Защо не ми кажеш какво всъщност

стана?

- Отче, той не е като в Библията. Кълна се. Не е грозен. Висок и

красив е. Също като истински човек. И не говори лъжи. Върши все

хубави неща. Когато се страхувам, идва и сяда до мен на леглото, целува ме. Наистина го прави. И плаши хората, които се опитват да ме

наранят!

- Тогава защо казваш, че е дяволът, дете? Не е ли по-добре да

кажеш, че ти е въображаем приятел, някой, който е с теб, когато си