Ан Райс - Лашър

- Преди няколко дни във Флоренция ти причини смъртта на четири жени - каза той. - Това бе последното доказателство.

- Господи, значи е истина. - Аз се разплаках. - Но как съм ги убил? Защо умряха? Направих само това, което правят всички мъже.

- Ти ще убиеш всяка жена, до която се докоснеш! Не ти ли казаха това в долината, преди да заминеш? Какви глупаци са били! Ние те наблюдавахме от години и те очаквахме. Трябваше да ни повикат. Знаят кои сме и че сме готови да платим в злато за теб, но те са упорити глупаци.

Бях ужасен.

- Говориш за мен, сякаш съм някакъв крепостен. Аз съм син на баща си, макар и незаконороден.

Той като че се притесни и започна да кърши ръце, умоляваше ме да го разбера:

- Всички наши пратеници ги увещаваха, обясняваха им, но те са суеверни и слепи.

- Какви пратеници? Чии пратеници? На Дявола? - Отново се втренчих в него - черен мъж на черен кон. - Кой е сляп? Господи боже, дай ми сили да разбера това, да победя изкусните лъжи на Лукавия. Спрете да говорите с недомлъвки, или ще ви убия! Кажете ми защо съм убил онези жени, или, да ми прости Бог, ще прекърша врата ви със собствените си ръце.

Станах, изгарях от гняв и едва се сдържах да не го стисна за гърлото. Яростта ми се разпалваше у мен, както всички останали страсти - внезапно и бурно. Той се изплаши, щом тръгнах към него. Бях много по-висок и когато протегнах ръце, мъжът отстъпи назад.

- Ашлар, чуй ме, това не са лъжите на Лукавия. Това е самата истина. Никоя обикновена жена не може да ти роди дете - само вещица или непорасналите чудовища, мелезите от твоя вид. Или чистокръвна жена като теб.

Тези думи ме объркаха. Жена като мен! В ума ми веднага изникна висока красавица с бледа кожа, бързонога, с дълги пръсти като моите. Не си ли бях представил такава жена, когато лежах с курвите? Изведнъж почувствах силна омая, като от аромат или мелодия. Спомних си майка си - тя не беше като мен. Тя бе вдигнала ръка да покаже знака на вещицата.

- Ти не осъзнаваш опасността - каза той, - ако невежите селяни в тази или друга страна те открият. Защо според теб шотландците те изпратиха така бързо надалеч?

- Плашиш ме, искам да млъкнеш. Аз живея живот, изпълнен с обич и покой, в служба на хората. Те ме изпратиха тук, за да стана свещеник. - След тези думи се успокоих, вярвах в тях безпрекословно. Вдигнах очи към небето - красотата му ми се стори съвършеното доказателство за Божията милост.

- Изпратиха те тук, за да не те убият селяните, които са убивали всички издънки от твоя вид. Още щом те видят, щом те подушат, ще се превърнат отново в свирепи езичници.

- Моя вид? Какъв вид? - Не исках да слушам повече, стиснах юмруци, но не можех да му посегна. Цели двайсет години, откакто се помнех, не бях удрял никого. Не можех да нараня човек. Заплаках и хукнах да бягам.

- Трябва да дойдеш с мен - извика той и се опита да ме догони. - Мога да осигуря всичко нужно за пътуването. Ти и без това нямаш лични вещи, нито багаж. Сигурно носиш молитвеника си. Не ти трябва друго. Ела. Ще идем в Амстердам и там, на сигурно място, ще ти разкажа цялата истина.

- Няма да дойда! - изкрещях аз. - Амстердам! Крепост на еретици! Това е просто друго име на ада. - Извърнах се. - Какво искаш да кажеш, че не съм обикновен смъртен?

Наведох се към него и той отново се изплаши, но все пак остана на мястото си.

- Ти имаш тяло, подобно на човешкото, което може да заблуди останалите - каза мъжът. - Но какво да кажем за душата ти. Най-древните легенди говорят, че съществата от твоя вид нямат души, затова за тях няма спасение и ще витаят в мрака завинаги, невидими, между небето и земята, защото небесата са затворени за вас и единствената ви надежда е да се върнете отново на земята в плът.

Бях поразен не само заради това, което чувах за себе си и че някой вярва подобно нещо за мен, а че изобщо може да съществуват подобни същества! Същества без души, които остават да витаят в мрака, а небесата са затворени за тях! Отново заплаках.

Избърсах очите си и погледнах мъжа, който бе изрекъл подобни скверни думи. Те ме изгаряха отвътре и пръскаха искри като влажно дърво, хвърлено в огъня. Колкото повече го гледах, толкова повече се убеждавах, че трябва да е зъл, че е пратеник на Дявола, че е част от мрачните му легиони, които искат да отнесат душата ми в ада.

- Значи аз нямам душа, така ли? Значи аз нямам душа и не мога да се надявам на спасение? Как смееш да говориш подобни неща! Как смееш да твърдиш, че нямам душа!

В яда си наистина го ударих и го повалих на земята. Бях изумен от силата си и веднага се разкаях за този си грях, както и за предишните.