Ан Райс - Лашър

Признах само, че съм бил с жените и съм ги убил, без да зная как.

Изповедникът ми започна да се смее тихо и окуражително. Не аз бях убил жените. Напротив, Господ ме е предпазил от болестта, която ги е убила. Това било знак за висшето ми предназначение. Много свещеници съгрешавали и лягали с курви. Важното било да надделееш над греха и вината и да продължиш да служиш на Бог.

- Не бъди толкова горделив, Ашлар. Защото накрая ще се поддадеш като всички останали. Остави това зад гърба си. Вече знаеш, че това удоволствие е нищо. Господ те е запазил от болестта за Себе си.

Каза и че вероятно ще дойде време да ида в Англия, която щяла да се нуждае от нас, както преди.

- Кралица Мери умира - каза той. - Ако короната отиде у Елизабет, дъщерята на вещицата, отново ще започнат ужасните гонения на католици.

Напуснах изповедалнята, казах си молитвата и излязох в полето, където духаше студеният зимен вятър.

Бях нещастен. Не се чувствах пречистен. Вървях със залитане и се взирах в нищото. Аз бях убил тези жени, знаех го със сигурност. Бях ги помислил за вещици, но те не бяха такива! Илюзията за лицето на гърба беше просто някакъв фокус! И в резултат на всичко това те бяха мъртви!

О, но каква бе по-голямата картина, каква беше истината? Имаше само един начин да разбера! Да ида в Англия като мисионер, да се боря с протестантите еретици там и да потърся долината на Донелайт. Ако откриех замъка, щях да открия и катедралата, и прозореца с лика на свети Ашлар. Тогава щях да разбера дали съм си въобразил всичко. Трябваше да намеря и хората от клана. Трябваше да открия значението на думите, които бях чул от тях - че съм Ашлар, който се връща отново.

Вървях сам през полето, треперех от студ и си мислех, че дори красивата Италия е неприветлива по това време на годината. Дали този студ не идваше да ми припомни за страната, в която се бях родил? Това беше много печален, ужасен момент за мен. Не исках да напускам Италия. Отново си спомних думите на свещеника в Донелайт: «Ти имаш избор».

Не можех ли тогава да остана тук в служба на Господ и свети Франциск?

Можех ли да забравя миналото? Никога вече нямаше да докосна жена, никога. Нямаше да има повече смърт. А колкото до свети Ашлар, какъв светец е той, щом няма празник в църковния календар? Да, да остана тук! Да остана в слънчева Италия, в мястото, което се бе превърнало в мой дом.

Някакъв мъж ме следеше. Забелязах го, още когато напуснах града и сега той се приближаваше все повече. Беше облечен в черни дрехи и яздеше черен кон.

- Да ви предложа ли коня си, отче? - попита ме той. Имаше акцент на холандски търговец. Бях срещал много от тях във Флоренция и Рим, навсякъде, където бях ходил. Вдигнах глава и видях червеникавозлатната му коса и сините му очи. Да, германски тип. Холандец. За мен те бяха еднакви. Човек от свят, където живееха еретици.

- Знаете, че не може - отвърнах. - Аз съм францисканец, не бих се качил на кон. Защо ме следите? Видях ви във Флоренция, както и много пъти преди това.

- Трябва да говоря с вас - каза той. - Трябва да дойдете с мен. Другите и понятие си нямат за вашата истинска природа. Вие обаче знаете.

Бях ужасен от тези думи. Почувствах как мечът, от който се страхувах, най-сетне надвисна над главата ми. Останах без дъх. Превих се на две, сякаш ме бяха ударили, и продължих със залитане през полето. Легнах на меката трева и закрих очи заради слънцето.

Той слезе от коня и тръгна след мен, като го водеше за юздите. Нарочно застана така, че засенчи слънцето, за да мога да махна ръка от очите си. Беше доста як, като повечето северняци, и имаше типичните за тях гъсти вежди и бледи страни.

- Знам кой си ти, Ашлар - каза ми той на италиански с холандския си акцент. После заговори на латински: - Знам, че си роден в планините на Шотландия. Знам, че си от клана Донелайт. Чух вестта за твоето раждане скоро след него. Има хора, които веднага го усетиха и разпространиха вестта и по други земи. Трябваха ми години да те открия тук. Наблюдавах те. Познах те по ръста, по дългите пръсти, по вълшебното ти пеене и по жаждата ти за мляко. Видях те да приемаш мляко от селяните. Знаеш ли обаче какво биха ти направили те, ако можеха? Съществата от твоя вид обичат мляко и сирене и в затънтените кътчета на света селяните не са забравили това, оставят дарове за вас на масата през нощта или пък пред вратата.

- Какъв съм аз според теб, демон? Или пък горски дух? Не, не съм нищо такова.

Главата ме болеше, чудех се кое е реално. Красивата трева около мен или пък синьото небе отгоре? Или онези отвратителни призрачни видения и думите на мъжа?