Ан Райс - Лашър

Асизи бе построен на висок хълм, от многото издатини в хълмовете се виждаха околностите в целия им блясък, по-пленителни от покритите със сняг скали около Донелайт.

Всъщност моите спомени от Донелайт вече започваха да стават объркани. Ако не се бях научил да пиша през следващите няколко седмици и не бях записал всичко с таен код, мисля, че щях да изтрия спомена за раждането си напълно. С времето той ставаше все по-мъгляв.

Нека се върна на историята си. Влязохме в Асизи по пладне. Веднага бях отведен в базиликата на свети Франциск в другия край на града - голяма сграда, но не така студена като катедралата в Донелайт. Имаше извити куполи, а не остри кули, и стените и? бяха оживени от прекрасни образи на светеца, под които беше светилището му, където вярващите идваха на тълпи, както при свети Ашлар у дома.

Стотици хора обикаляха около гробницата на светеца, на която обаче нямаше негово изображение. Полагаха ръце върху нея, целуваха я, молеха му се на глас да ги излекува, да им даде утеха, да се застъпи за тях пред добрия Господ.

У мен се надигна гордост; никой не знаеше тайната ми. Не знаеха, че един ден ще се върна в Шотландия с учението на Франциск и вероятно ще спася народа си, както ми бе казано да сторя. Бях орисан да преодолея унижението, за да извърша тези велики дела.

Но осъзнах какъв е изворът на гордостта ми и си казах: «Ако ще ставаш светец, трябва да си искрен. Трябва да си като Франциск и като тези монаси, като другите светци, за които ти разказаха - трябва да забравиш всяка амбиция. Защото светецът не може да храни амбицията да стане светец. Светецът е слуга на Христос. Христос може да реши дали ще бъдеш светец! Трябва да си готов за това».

И все пак изпитвах някаква вътрешна увереност. Бях орисан да засияя като лика на свети Ашлар на витража.

Останах дълго в светилището и отпивах от вярата на хората, които влизаха там. Чувствах страстта им като музика. Тогава разбрах, че съм свръхсензитивен, както бихте казали днес, не само към музиката, но към всякакви звуци. Към писъците на птиците, тембъра на гласовете, към ритъма на речта. Всъщност, когато срещнех хора, които неволно говореха с алитерация, почти се парализирах.

В светилището обаче ме обзе опиянението от силата на вярата, която светецът събуждаше у хората.

Същия ден ме отведоха в Карсери, където свети Франциск и първите му последователи бяха живели като отшелници. От килиите им се откриваше великолепна гледка към местността, където свети Франциск бе митарствал и проповядвал. Дори не помислях да бягам. Тревожеше ме не обетът за бедност, целомъдрие и подчинение, а моята тайна гордост, това, че легендата за свети Ашлар може да прояде душата ми, като ме тласка все напред.

Нека сега се спра на нещо по-значително. Останах в Италия като францискански монах повече от двайсет години. Колко точно, не зная. Никога не съм знаел. Но не бяха трийсет и три, защото щях да ги запомня - това е възрастта на Христос.

Казвам ви всичко това, за да разберете две неща - че не бързах да се върна в Донелайт, защото времето за това още не бе дошло и защото по време на целия престой в Италия тялото ми си остана младо, жизнено и доста силно. Кожата ми малко загрубя, изгуби бебешката си мекота, а на лицето ми се появиха няколко изразителни бръчици - но не много. Иначе… си оставах все същия.

Искам да разберете колко щастлив бях като монах, колко естествено бе това за мен, защото в някаква степен то бе същината на всичко, което исках да правя.

Коледа се празнуваше много пищно в Италия, както и в Шотландия - кошмар, който бях зърнал за малко. Коледа се превърна за мен в най-тържествения и значим от всички свети празници, и където и да бях в Италия, на него винаги се връщах у дома - в Асизи.

Дори преди първата ми Коледа там, аз вече бях прочел историята за бебето Исус, родено в ясла, и бях видял безбройните картини на тази сцена. Бях отдал и сърцето, и душата си на малкото дете в прегръдките на Мария.

Затварях очи и си представях, че съм малко бебе, каквото никога не съм бил, че съм безпомощен, плачещ и невинен. Обземаше ме нещо като екстаз. Бях решен да виждам това невинно дете - Исус, във всеки мъж или жена, които срещах. Ако изпитвах гняв или раздразнение, което беше необичайно, си мислех за детето Исус. Представях си, че го държа в прегръдките си - вярвах в него безкрайно, вярвах, че някой ден ще изпълня земното си предназначение - някога и някак - и после ще бъда с Исус. Коленичех в яслата и докосвах бебето. Знаех, че вечният Бог е дете, мъж, разпнат спасител, Бог Отец, Бог Свети Дух - че съчетава всичко това в едно. Осъзнах го с невероятна яснота, и то така добре, че всякакви теологични спорове ме разсмиваха.