Ан Райс - Лашър

Прекоси кухнята и бавно мина през тесния килер - откъм верандата проникваше бяла светлина, която красиво озаряваше дъските по пода. Трапезарията беше огромна. Според Майкъл дъските на пода бяха положени през трийсетте, но Жулиен и? беше казал, че е станало през деветдесетте години на деветнайсети век - настилката се наричала дървен килим и го доставили на ролка. Какво ли се очакваше от нея да прави с онова, което Жулиен и? беше казал в сънищата?

Виждаше изненадващо ясно мрачните стенописи - плантацията Ривърбенд, където бе роден Жулиен, и старомодния свят на захарната фабрика, бараките на робите, конюшните и каретите, които минаваха по стария път покрай реката. Но тя имаше котешко зрение, нали така? Обичаше тъмнината. Чувстваше се сигурна и някак у дома си в мрака. Приискваше и? се да запее. Не можеше да обясни на хората колко добре се чувства, когато се скита сама в тъмнината.

Мина покрай дългата маса, сега чиста, гола и гладка, макар че само няколко часа по-рано на нея бе наредено угощението за Марди Грас - кралски кейкове и сребърна купа за пунш, пълна с шампанско. Боже, Мейфеър със сигурност са яли до премала тук, помисли си тя. Всички бяха толкова щастливи, че Майкъл пожела да остане в къщата въпреки изчезването на Роуан при толкова мистериозни обстоятелства. Дали той знаеше къде е тя?

Леля Беа бе казала през сълзи: «Сърцето му е разбито!».

Е, сега идваше едно хлапе с чудодейно лепило за разбити сърца! Дръж се свят, малката Мона пристига.

Тя мина през голямата врата с форма на ключалка към предния салон, където спря и сложи ръце на рамката - точно както чичо и? Жулиен бе изобразяван на старите портрети, на тази врата или на друга. Почувства тишината и необятността на къщата, подуши нейния свят.

Тази миризма я караше да се чувства… как? Почти гладна. Беше вкусна. Не като бонбони лакта, не, не като карамел, не и като шоколад, но нещо гъсто като тях, сякаш хиляда миризми бяха пресовани в една. Както когато за първи път опитваш покрита с шоколад пияна вишна. Или пък шоколадово яйце от «Кетбъри».

Не, трябваше да открие по-добро сравнение. Нещо, което не беше за ядене. Може би миризмата на горещ катран? Тя също я вълнуваше, както и миризмата на бензин, от която буквално не можеше да се откъсне. Но тази тук беше нещо повече.

Тръгна през салона и забеляза мигащите светлинки на друга аларма. Не бяха включени, чакаха. Миризмата стана по-силна, когато стигна подножието на стълбите.

Знаеше, че чичо Райън е огледал всичко тук, че дори след като кръвта е била отмита и китайският килим от салона - отнесен, той бе дошъл с някакъв химикал, който кара останалата кръв да сияе в мрака. Е, сега и нея я нямаше. Просто я нямаше. Той се бе погрижил за това, преди Майкъл да се прибере от болницата и се кълнеше, че не се усеща никаква миризма.

Мона си пое дълбоко дъх. Да, миризмата пораждаше у нея някакъв копнеж. Както когато пътуваше с автобуса към центъра при едно от своите бягства - сам-самичка и безгрижна, неустрашима - и усети миризмата на вкусна скара. Слезе от автобуса да провери откъде идва - беше малък ресторант във Френския квартал, в една порутена сграда на Еспланада авеню. Но вкусът на скарата не бе и наполовина толкова добър, колкото миризмата.

Но ето че отново се върна на храната, а това тук не беше храна.

Тя огледа всекидневната, за да види как Майкъл е променил къщата след бягството на Роуан. Разбира се, китайският килим го нямаше. Нали целият беше в кръв. Но не беше ли променена и старата схема на двойните салони? Да, точно така. Това си беше чисто богохулство.

Сега имаше само един огромен салон, с грамаден мек диван под арката. Красив ансамбъл от френски столове - сякаш чу чичо Жулиен да изрича това - но претапицирани с нова златиста дамаска и с дамаска на ивици, и двете упадъчно разкошни. Имаше и стъклена маса, през която се виждаха тъмните кехлибарени цветове на огромния стар килим. Сигурно бе дълъг към двайсет и пет фута, щом покриваше двете стаи и се простираше от камина до камина. И колко стар изглеждаше, сякаш бе свален от нещата на тавана, а може и наистина да беше така. Може би Майкъл го бе взел оттам заедно със златистите столове.

Разправяха, че единственото му желание, след като се прибрал у дома, било да промени двойния салон. Свалил и нещата на Жулиен. Сега всичко изглеждаше съвсем различно.

Явно Майкъл искаше да изличи всяка следа от Роуан; искаше да промени стаите, в които бяха прекарали най-щастливите си мигове. Някои от столовете бяха поизбелели, дървото бе очукано на места, а килимът на пода от борова сърцевина изглеждаше съвсем тънък, сякаш от коприна.