Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Отново отворих очи.

— Трябва да ми обещаете — настоях аз. — Или най-вероятно ще сторя нещо много глупаво — преглътнах мъчително — и за двама ни нещата ще свършат зле.

Елодин ме погледна.

— Каква забележително откровена заплаха — отбеляза той. — Обикновено те са по-жилести и придружени с повече ръмжене.

— Жилести? — попитах аз, натъртвайки на думата. — Да не би да искахте да кажете „зловещи“?

— И двете — отвърна. — Обичайните изрази са „ще ти счупя колената“ или „ще ти счупя врата“ — сви рамене той. — Това ми напомня за жилите, както когато обезкостяваш пиле.

— А, разбирам.

Известно време се гледахме втренчено.

— Няма да изпращам никого да я отведе — най-сетне каза той. — Убежището е подходящо място за някои хора. То е единственото място за много от тях. Но не бих заключил там и бясно куче, ако за него има по-добра възможност.

Елодин се обърна и започна да се отдалечава. Когато не го последвах, той се извърна и ме погледна отново.

— Това не е достатъчно — настоях аз. — Трябва да ми обещаете.

— Кълна се в майчиното си мляко — отвърна Елодин. — Кълна се в името и в силата си. Кълна се във вечно движещата се луна.

Закрачихме отново.

— Тя има нужда от по-топли дрехи — отбелязах аз, — а също и от чорапи и обувки. И те трябва да са нови. Аури няма да вземе нищо, което е било носено от някой друг. Вече опитах.

— Няма да ги вземе от мен — поклати глава Елодин. — Оставях й разни неща. Дори не ги докосваше. — Той се обърна и ме погледна. — Ако ги дам на теб, ще й ги предадеш ли?

Кимнах в отговор и казах:

— В такъв случай тя има нужда и от двайсет таланта, един рубин с големината на яйце и комплект нови инструменти за гравиране.

— Да не би да има нужда и от нови струни за лютня? — Елодин се изкикоти искрено и непресторено.

— Два комплекта, ако можете да намерите — кимнах аз.

— Защо Аури? — попита Елодин.

— Защото тя си няма никого другиго — признах аз. — Както и аз. Ако не се грижим един за друг, кой ще го направи?

— Не — поклати глава той. — Защо избра това име за нея?

— А — смутено отвърнах аз, — защото тя е толкова сияйна и мила. Няма никаква причина да е такава, но въпреки това е. „Аури“ означава „слънчева“.

— На какъв език? — попита той.

Поколебах се.

— Мисля, че на сиару.

— На сиару „слънчева“ е „левириет“.

Опитах се да се сетя откъде бях научил думата. Дали не бях попаднал на нея в Архива…?

Преди да успея да си припомня, Елодин вметна небрежно:

— Готвя се да започна занятия за онези, които се интересуват от деликатното и фино изкуство на даването на имена. — Той ме погледна изкосо. — Дойде ми наум, че за теб това може и да не е пълна загуба на време.

— Може и да се заинтересувам — предпазливо отвърнах аз.

— Трябва да прочетеш „Основни принципи“ на Текам, за да се подготвиш — препоръча ми той. — Не е дълга книга, но е дебела, ако разбираш какво искам да кажа.

— Ако можете да ми я заемете, няма нищо друго, което бих искал повече от това да я прочета — отвърнах аз. — Иначе ще трябва да се справя някак без нея. — Той ме погледна неразбиращо. — Забранено ми е да ходя в Архива.

— Какво, още ли? — изненадано попита Елодин.

— Още.

— Колко мина, половин година ли? — Той изглеждаше възмутен.

— След три дена ще станат три четвърти от годината — поясних аз. — Магистър Лорен даде ясно да се разбере какво е отношението му към допускането ми вътре.

— Това — отбеляза Елодин със странно покровителство в гласа — са абсолютни конски фъшкии. Сега си мой ре'лар.

Елодин смени посоката и се насочи към покрив, който обикновено избягвах, защото бе покрит с керемиди от глина. Оттам прескочихме тясна уличка, минахме по наклонения покрив на една странноприемница и стъпихме на широк покрив от дялан камък.

Накрая стигнахме до широк прозорец, зад който блестеше топлата светлина на свещ. Елодин почука на стъклото толкова силно, сякаш беше врата. Като се огледах наоколо, осъзнах, че се намирахме върху Залата на магистрите.

Малко след това видях високата, слаба сянка на магистър Лорен да закрива светлината на свещта зад прозореца. Той свали резето и прозорецът се отвори.

— Елодин, какво мога да направя за теб? — попита Лорен.

Дори и случващото се да му се бе видяло странно, това с нищо не пролича от изражението на лицето му.

Елодин посочи през рамото си с палец към мен.

— Това момче тук казва, че още му е забранено да влиза в Архива. Вярно ли е?