Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

— Това е и фамилното име на кралския род на Винтас — смъмри ме маерът. — За човек, който знае толкова много, си учудващо невеж по някои въпроси.

Прислужникът проточи врат, за да погледне отново към кафеза.

— Знам, че е трябвало да го направите — каза той. — Но защо не използвахте мишки или противното малко куче на контеса Де Фере?

Преди да успея да отговоря, на външната врата се чу тропане и един от гвардейците нахлу в стаята, преди Стейпс да успее да се изправи на крака.

— Ваша милост — задъхано поздрави мъжът, преди да скочи към единствения прозорец на стаята и да затвори кепенците.

След това той изтича във всекидневната и направи същото и с прозореца там. Последваха още подобни звуци от задните стаи, в които никога не бях влизал. Чу се и слаб звук от местене на мебели.

Стейпс изглеждаше смутен и понечи да се изправи, но маерът поклати глава и му махна да седне.

— Лейтенант? — извика той с леко раздразнение в гласа.

— Моля за извинението ви, ваша милост — рече гвардеецът, като влезе в стаята задъхан. — Такива са заповедите на Дагон. Трябваше незабавно да подсигуря покоите ви.

— Предполагам, че не всичко е наред — сухо отбеляза Алверон.

— Когато почукахме на вратата на кулата, не последва отговор. Дагон ни накара да я разбием. Имаше… Не знам какво беше това, ваша милост. Някакъв зъл дух. Андерс е мъртъв. Каудикус го няма в стаите му, но Дагон го търси.

Изражението на Алверон помръкна.

— По дяволите! — изруга той и удари с юмрук подлакътника на стола си.

Челото му се смръщи и той шумно въздъхна.

— Много добре — каза и махна на гвардееца да си върви.

Пазачът стоеше сковано.

— Сър, Дагон ми нареди да не ви оставям без охрана.

Маерът му хвърли опасен поглед.

— Добре, но застани ето там. — Той посочи ъгъла на стаята.

Гвардеецът изглеждаше напълно доволен да се оттегли в дъното. Алверон се наведе напред и притисна върховете на пръстите към челото си.

— Как, в името на бога, е заподозрял?!

Въпросът беше реторичен, но ме накара да се замисля.

— Ваша милост взе ли си лекарството вчера?

— Да, да. Направих всичко точно по същия начин, както и предишните дни.

Само дето не беше изпратил мен да му донеса лекарството, помислих си аз.

— Шишенцето още ли е тук? — попитах аз.

Оказа се, че е тук. Стейпс ми го донесе. Махнах тапата и прокарах пръст по вътрешната страна на стъклото.

— Какъв е вкусът на лекарството на ваша милост?

— Казах ти вече — леко солено и горчиво.

Видях как очите на маера се разшириха, когато поднесох пръст към устата си и го докоснах леко с върха на езика.

— Да не си полудял? — невярващо извика той.

— Сладко — простичко отвърнах аз.

След това си изплакнах устата с вода и я изплюх колкото се може по-деликатно в една празна чаша. Извадих сгънато пакетче от джоба на жилетката си, отсипах малко количество от него в ръката си и го изядох с гримаса на лицето.

— Какво е това? — поинтересува се Стейпс.

— Лигелен — излъгах аз, защото знаех, че истинският отговор, че това са въглени, само ще предизвика допълнителни въпроси.

Напълних си отново устата с вода и я изплюх. Този път тя беше черна и Алверон и Стейпс я изгледаха стреснато.

— Нещо го е накарало да заподозре, че не си вземате лекарството, ваша милост — продължих аз. — Ако вкусът му е бил различен, вие е трябвало да го попитате за това.

— Видях го снощи — кимна маерът. — Попита ме как се чувствам. — Той пак удари леко с юмрук подлакътника на стола си. — Проклет късмет! Ако има поне малко мозък, е изчезнал още преди половин ден. Никога няма да го хванем.

Мислех да му напомня, че ако от самото начало ми беше повярвал, нищо от това нямаше да се случи, но после размислих.

— Бих ви посъветвал да наредите на вашите хора да стоят настрана от неговата кула, ваша милост. Имал е време да подготви там много неприятни изненади, клопки и всякакви подобни.

— Да — кимна Алверон и разтри очите си с ръка. — Разбира се. Погрижи се за това, Стейпс. Мисля, че ще си почина малко. Може да мине известно време, преди да успеем да решим този въпрос.

Приготвих се да си вървя, но маерът ми махна да седна обратно на стола.

— Квоте, остани за малко и ми приготви чай, преди да си тръгнеш.

Стейпс звънна на слугите. Докато почистваха остатъците от храната, те ми хвърляха любопитни погледи. Не само че седях в присъствието на господаря, но и се хранех заедно с него в покоите му. Новината щеше да се разчуе в цялото имение за по-малко от десет минути.