Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Разбира се, Амброуз не беше пряко замесен. Беше твърде умен. Този съдебен процес щеше да навреди на репутацията на Университета. Ако Амброуз беше причината за процеса срещу мен, това щеше да разгневи магистрите. Те полагаха големи усилия, за да защитят името на Университета като цяло и на Арканум в частност.

Затова Амброуз не беше свързан по никакъв начин с тези обвинения. Случаят бе повдигнат в съда на Имре от няколко влиятелни благородници в града. О, те със сигурност познаваха Амброуз, но това не доказваше вината му. В края на краищата той познаваше всеки и от двете страни на реката, който беше с благородна кръв и разполагаше с власт или пари.

И така, бях изправен пред съда по закона на желязото. В продължение на шест дни това предизвикваше силното ми безпокойство и раздразнение. Наруши следването ми, спря работата ми в Рибарника и заби последния пирон в ковчега, където бяха погребани надеждите ми да си намеря местен покровител.

Онова, което започна като ужасяващо преживяване, бързо се превърна в досадно дълъг процес, изпълнен с помпозност и ритуалност. Бяха прочетени на глас повече от четирийсет писмени свидетелски показания, които после бяха потвърдени и записани в официалните протоколи. Някои дни бяха изпълнени само с дълги речи, цитати от закона на желязото, процедурни въпроси, официални обръщения — с други думи, старци четяха от стари книги.

Защитавах се, доколкото можех, първо в съда на Федерацията, а после и в съдилищата на църквата. Аруил и Елкса Дал говориха от мое име. Или по-скоро пишеха писма, които после четяха на глас пред съда.

Накрая всички обвинения за престъпления бяха снети от мен. Мислех, че съм оправдан. Мислех, че съм спечелил…

Но се оказа, че разсъждавам наивно за много неща.

> 46.

> Антракт — малко цигулка

Квоте бавно се изправи и се протегна набързо.

— Нека спрем до тук засега — каза той. — Очаквам на обяд да има повече хора от обикновено. Трябва да проверя супата и да подготвя някои неща. — Кимна на Летописеца. — Вероятно и ти трябва да направиш същото.

Летописеца остана да седи на стола.

— Почакай малко — рече той. — Това ли е всичко за съдебния ти процес в Имре? — Смаяно сведе поглед към страницата пред него. — Няма нищо друго?

— Това е всичко — потвърди Квоте, — няма кой знае какво за разказване.

— Но това е първата история, която чух за теб, когато отидох в Университета — негодуваше Летописеца. — Как си научил тема за един ден. Как цялата ти защита е била в стихотворна форма и след това всички са ти ръкопляскали. Как си…

— Това са глупости — прекъсна го презрително съдържателят, вървейки към бара. — Разказах ти същината.

— Разказа я много набързо. — Писарят отново сведе поглед към страницата.

— Ако толкова държиш на всички подробности, можеш да ги намериш другаде — натърти Квоте. — Десетки хора присъстваха на процеса. Вече има две пълни писмени описания. Не смятам за необходимо да добавям и трето.

— Разказвал ли си на някой историк за това? — изненада се Летописеца.

Квоте се засмя гърлено.

— Звучиш ми като зарязан влюбен. — Той се захвана да вади купчини с паници и чинии изпод бара. — Бъди спокоен, ти си първият, който чува историята ми.

— Спомена, че имало писмени описания — отбеляза писарят и очите му се разшириха. — Да не искаш да кажеш, че си писал мемоари? — В гласа му се промъкна странна нотка — нещо, което почти наподобяваше копнеж.

Квоте се намръщи.

— Не точно — въздъхна бавно той. — Започнах нещо подобно, но после се отказах, защото реших, че е лоша идея.

— Написал си всичко за процеса ти в Имре? — попита Летописеца и погледна към листа пред себе си.

Едва тогава осъзна, че все още държи перото над хартията. Разви и започна да почиства с парцал месинговия писец със силно раздразнен вид.

— Ако вече си записал всичко това, можеше да ми спестиш схващането на ръката през последния ден и половина.

— Какво? — объркано сбърчи чело Квоте.

Летописеца взе да трие енергично писеца с парцала, като всяко негово движение демонстрираше нараненото му достойнство.

— Трябваше да се сетя — каза той. — Целият ти разказ вървеше твърде гладко. — Вдигна ядосан поглед. — Знаеш ли колко ми струва тази хартия? — Направи гневен жест към чантата, в която бяха завършените страници.

Известно време Квоте просто го гледаше, накрая се засмя, внезапно схванал за какво иде реч.

— Разбра ме погрешно. Отказах се да пиша мемоари след около ден. Написах само няколко страници. Не знам дори дали са и толкова.