Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

— Честно казано, не знам, магистър Килвин — признах аз. — Колко бихте платили, за да не стърчи от белия ви дроб еднометрова стрела от ясен?

Той се засмя.

— Белият ми дроб е доста ценен — отвърна. — Но нека подходим другояче. Материалите възлизат на… — Хвърли поглед на схемата. — Приблизително девет йота, прав ли съм?

Беше обезпокоително прав. Кимнах.

— Колко часа ти отне, за да го направиш?

— Около стотина — рекох аз. — Може би сто и двайсет. Но голяма част от тях бе посветена на опити и изпитания. Мога да изработя нова бройка за петдесет или шейсет часа. Дори по-малко, ако се направят леярски форми.

Килвин кимна.

— Предлагам двайсет и пет таланта. Вижда ли ти се приемливо?

Останах без ума и дума, като чух сумата. Дори след като върнех парите на Ателието за материалите и работилницата заделеше своите четирийсет процента комисионна, сумата пак беше шест пъти по-голяма от онова, което щях да спечеля от изработката на палубни фенери. Парите бяха абсурдно много.

Готвех се да се съглася възторжено, когато внезапно ми мина една мисъл. Макар да ми беше болезнено трудно да откажа, поклатих глава.

— Да си призная, магистър Килвин, бих предпочел да ги продавам по-евтино.

Той повдигна вежди.

— Хората ще платят толкова — увери ме. — Виждал съм ги да дават повече пари за не толкова полезни неща.

Свих рамене.

— Двайсет и пет таланта са много пари — отбелязах аз. — Безопасността и спокойствието не трябва да са привилегия само на хората с тежки кесии. Мисля, че осем таланта ще са предостатъчно.

Килвин ме изгледа продължително и накрая кимна.

— Както кажеш. Осем таланта. — Той прокара ръка по „уловителя на стрели“, сякаш го галеше. — Ала тъй като този е първият и единственият съществуващ до момента, ще ти платя двайсет и пет таланта за него. Той ще отиде в личната ми колекция. — Наклони глава към мен. — _Лхинсатва?_

— _Лхин_ — с благодарност отвърнах аз и усетих как огромната тежест на безпокойството се смъкна от раменете ми.

— Също така бих искал да разгледам схемата на спокойствие усмихна се магистърът и кимна към масата. — Би ли ми направил копие?

— За двайсет и пет таланта можете да получите оригинала — отговорих аз, усмихнах се и плъзнах листа по масата към него.

* * *

Килвин ми написа разписка и си тръгна, сграбчил под мишница „уловителя на стрели“ като дете, стискащо новата си любима играчка.

Побързах към Ателието с листчето хартия. Трябваше да уредя дълга си за материали, включително за златната тел и сребърните кюлчета. Но дори след като работилницата си взе комисионната, ми останаха почти единайсет таланта.

През останалата част от деня се хилех и си подсвирквах като някой идиот.

Както се казва — тежката кесия прави сърцето леко.

> 45.

> Съюзяване

Седях на плочата пред камината в „При Анкер“ с лютня в скута. Помещението беше топло, тихо и пълно с хора, дошли да ме слушат как свиря.

Редовно свирех в „При Анкер“ в нощта на фелинг и тогава кръчмата винаги беше претъпкана. Дори в най-лошото време нямаше достатъчно столове и посетителите, които закъсняваха, бяха принудени да се скупчат около бара или да се облегнат на стената. Напоследък в нощта на фелинг на Анкер му се налагаше да взима още едно момиче, което да разнася напитки в общата стая.

Навън Университетът все още бе скован от зимата, но вътре въздухът беше топъл и сладък от аромата на бира, хляб и супа. През изминалите месеци постепенно бях приучил своята публика да изостря вниманието си, докато свиря, затова когато започнах втората строфа на „Теменужката чака да й дойде времето“, стаята притихна.

Тази нощ бях в чудесна форма. Моите слушатели ми бяха купили дузина питиета, а в изблик на щедрост някакъв подпийнал писар пусна в калъфа на лютнята ми едно твърдо пени, където то остана да блести измежду матовите железни и медни монети. Два пъти накарах Симон да се разплаче, а новата сервитьорка на Анкер толкова често ми се усмихваше и се изчервяваше, като засечеше погледа ми, че нямаше как да пропусна сигналите, които ми пращаше. Имаше красиви очи.

За пръв път, откакто се помнех, имах чувството, че наистина имам някакъв контрол върху живота си. В кесията ми имаше пари. Следването ми вървеше добре. Имах достъп до Архива и въпреки че бях принуден да работя в Ателието, всички знаеха, че Килвин е невероятно доволен от мен.

Липсваше ми само Дена.

Сведох поглед към ръцете си и навлязох в последния припев на „Теменужката чака да й дойде времето“. Бях пил малко повече от обикновено и не исках да се изложа. Докато гледах пръстите си, чух вратата на общата стая да се отваря и усетих как повя леден вятър. Огънят се люлееше и танцуваше зад гърба ми, докато слушах тропота на ботуши по дървения под.