Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Фела вдигна камъка и отвори очи. В същия момент Елодин я удари с длан по тила.

Тя се обърна към него с възмутено изражение. Но магистърът само посочи камъка, който тя все още държеше в ръка.

— Виж го! — развълнувано извика той.

Очите на Фела се насочиха отново към камъка и тя се усмихна, сякаш вижда стар приятел. Покри го с ръка и го доближи до устните си. Те започнаха да се движат.

Чу се внезапно и остро пукане, сякаш някой бе пуснал капка вода в тиган с нагорещена мазнина. Последваха още десетина подобни звуци, които бяха толкова остри и бързи, че звучаха като някой старец, който си изпуква пръстите, или като зърна от градушка, падащи върху твърд, покрит с плочи покрив.

Фела отвори ръка и от нея се посипаха песъчинки и чакъл. Тя бръкна с два пръста в купчината парчета и извади тънък пръстен от черен камък, който беше кръгъл като чаша и гладък като полирано стъкло.

Елодин се засмя тържествуващо, преди възторжено да прегърне Фела. Тя също му отвърна с буйна прегръдка. Двамата направиха няколко бързи стъпки заедно, които бяха нещо средно между залитане и танц.

Като продължаваше да се усмихва, магистърът протегна ръка. Фела му подаде пръстена и той го огледа внимателно, след което кимна.

— Фела — сериозно каза той, — с това те повишавам в ре'лар. — Вдигна пръстена. — Дай си ръката.

Фела протегна ръка почти срамежливо. Но Елодин поклати глава.

— Лявата ръка — твърдо рече той. — Дясната ръка означава нещо съвсем различно. Всички вие сте много далеч от него.

Фела протегна другата си ръка и Елодин с лекота плъзна пръстена на пръста й. Останалите избухнахме в ръкопляскания и побързахме да се приближим, за да проверим какво е направила тя.

Фела се усмихна лъчезарно и вдигна ръка, за да можем всички да я видим. Пръстенът не беше гладък, както ми се беше сторило в началото. Беше покрит с хиляди миниатюрни, плоски фасетки. Те се въртяха една около друга в сложна спираловидна шарка, която не приличаше на нищо друго, което бях зървал досега.

> 44.

> Печалбата

Въпреки неприятностите с Амброуз, вманиачаването ми по Архива и безбройните безплодни ходения до Имре в търсене на Дена успях да завърша проекта си в Рибарника.

Искаше ми се да имам още един цикъл, за да направя няколко изпитания и да си поиграя с него. Но просто нямах повече време. Лотарията за приемните изпити наближаваше и скоро след това трябваше да платя таксата си за обучение. За да обявя проекта си за продажба, трябваше Килвин да го одобри.

Затова, когато почуках на вратата на кабинета му, бях доста неспокоен.

Магистърът на изобретенията се беше прегърбил над работната си маса и внимателно махаше винтовете от бронзовия корпус на компресорна помпа. Без да вдига поглед, той каза:

— Да, ре'лар Квоте?

— Приключих, магистър Килвин — просто отвърнах аз.

Той вдигна поглед към мен и примигна.

— Така ли?

— Да. Надявах се да уговорим час, в който да ви покажа проекта си.

— За това съм готов още сега — заяви Килвин, остави винтовете върху един поднос и потри ръце.

Кимнах и го поведох през оживената работилница, покрай Ателието, към работната стая, която магистърът ми беше отделил. Извадих ключа и отключих тежката дървена врата.

Стаята беше голяма, както обикновено са работните помещения, със собствена пещ, наковалня, димоотвод, кран за вода и различни други важни елементи от занаята на изобретателя. Бутнах работната маса настрани и така половината стая остана празна, с изключение на няколкото дебели бали със слама, наредени покрай стената.

Пред тях от тавана висеше грубо плашило. Бях го облякъл в изгорената си риза и панталони от зебло. За миг ми се прииска да бях направил още няколко опита за времето, което ми бе нужно, за да съшия панталоните и да натъпча чучелото със слама. Но в края на краищата преди всичко съм член на трупа, а после идва останалото. И като такъв не можех да не се възползвам от възможността да вкарам малко драматизъм в цялата работа.

Затворих вратата след нас, докато Килвин оглеждаше стаята с любопитство. Тъй като бях решил да оставя работата ми да говори сама за себе си, извадих арбалета и му го подадох.

Лицето на огромния магистър се помрачи.

— Ре'лар Квоте — каза той с глас, натежал от неодобрение, — кажи ми, че не си прахосал труда си за подобряването на това противно нещо.

— Доверете ми се, магистър Килвин — успокоих го аз и го подканих да вземе оръжието.

Той ме изгледа продължително, след което взе арбалета и се захвана да го изучава с щателната предпазливост на човек, който всеки ден работи със смъртоносно оборудване. Опипа силно опънатата тетива и огледа извитото метално рамо на лъка.