Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Мола ни гледаше объркано. Деви многозначително ни обърна гръб и започна да трупа дърва в огъня.

* * *

Един час по-късно двамата с Уилем играехме карти в „Златното пони“. Общата стая беше почти пълна и един арфист свиреше прилична версия на „Сладка зимна ръж“. Помещението се изпълни с шума на разговорите, докато заможните клиенти играеха комар, пиеха и беседваха за онова, за което разговарят богатите хора. Вероятно нещо от сорта на това как да измислиш подходящо наказание за коняря или пък нови техники за преследване на камериерките из имението.

„Златното пони“ не беше от типа места, които харесвах. Клиентелата беше твърде благовъзпитана, напитките — прекалено скъпи, а музикантите радваха повече окото, отколкото ухото. Въпреки това идвах тук от близо два цикъла, за да демонстрирам желанието си да се изкача по-нагоре по обществената стълбица. Така никой нямаше да може да каже, че е странно, че съм бил тук точно в тази нощ.

Уилем отпи от напитката си и разбърка картите. Аз самият бях изпил своята до половината и тя вече се беше стоплила. Беше обикновена светла бира, но като се имат предвид цените в „Понито“, май щях да се окажа буквално без пари.

Уил раздаде поредната ръка на дъх. Внимателно взех картите си, защото от алхимичната формула на Симон пръстите ми бяха доста лепкави. Със същия успех можехме да играем и с празни карти. Играех наслуки, като се преструвах на съсредоточен в играта, докато всъщност чаках и се ослушвах.

Усетих леко гъделичкане в ъгъла на едното око и се готвех да се почеша, но в последния момент застинах с ръка, вдигната във въздуха. Уилем разтревожено ме погледна от отсрещната страна на масата и леко, но категорично поклати глава. Известно време останах неподвижен, после бавно свалих ръката си.

Бях толкова зает да се опитвам да изглеждам безгрижен, че когато навън се разнесе вик, наистина се стреснах. Той се открои на фона на тихия шепот на разговорите така, както само един пронизителен и изпълнен с паника глас може да го направи: „Пожар! Пожар!“

За момент всички в „Понито“ замръзнаха. Това винаги се случва, когато хората са уплашени и объркани. Губят си времето да се огледат наоколо, да помиришат въздуха и да си мислят неща като „Някой не извика ли току-що «Пожар»?“ или „Пожар? Къде? Тук ли?“.

Не се поколебах нито за миг. Скочих на крака и демонстративно започнах да се оглеждам разтревожено, очевидно в опит да открия къде е пожарът. Докато всички останали в общата стая се размърдат, аз вече тичах към стълбището.

— Пожар! — продължаваха виковете отвън. — О, господи! Пожар!

Усмихнах се, докато Базил се престараваше с малката си роля. Не го познавах достатъчно, за да го въведа в целия план, но беше жизненоважно някой да забележи рано огъня, така че да пристъпя към действие. Последното нещо, което исках да направя, бе да изгоря неволно половината странноприемница.

Стигнах до края на стълбището и огледах горния етаж на „Златното пони“. По стълбите зад мен вече се чуваше тропот от стъпки. Няколко богати наематели отвориха вратите си и надникнаха в коридора.

Изпод вратата на стаите на Амброуз се виеха струйки дим. Идеално.

— Мисля, че идва оттук! — изкрещях аз и пъхнах ръка в един от джобовете на плаща си, докато тичах към вратата.

През дългите дни, които прекарахме в претърсване на Архива, намерих препратки към много интересни изобретения. Едно от тях беше елегантно устройство, наречено „обсаден камък“.

То функционираше благодарение на най-основните симпатични принципи. Арбалетът натрупва енергия, която използва, за да изстреля стрела на голямо разстояние и с висока скорост. Обсадният камък е надписано парче олово, което натрупва енергия и я използва, за да се премести на около петнайсет сантиметра разстояние със силата на боен таран.

Когато стигнах до средата на коридора, аз се засилих и блъснах с рамо вратата на Амброуз. Същевременно я ударих и с обсадния камък, който държах скрит в дланта си.

Дебелата дървена врата се продъни като бъчва, ударена с ковашки чук. Всички в коридора нададоха стреснати възклицания и останаха с отворени уста. Втурнах се вътре, като отчаяно се стараех да не се ухиля победоносно.

Всекидневната на Амброуз беше тъмна и от дима във въздуха изглеждаше още по-тъмна. Вляво забелязах примигващата светлина от камината. От предишното си посещение тук знаех, че това е спалнята му.

— Има ли някой? — извиках аз. — Всички добре ли са?