Преди събеседванията студентите учеха като побъркани. После пиеха от радост или за утеха. Поради това по време на единадесетте дни на изпитите в най-добрия случай те изглеждаха неспокойни и изтощени, а в най-лошия — бродеха като шамбъли с празни очи и лица, посивели от недоспиване, от твърде много пиене или и от двете.
Лично аз намирах за странно колко сериозно приемаха всички останали целия този процес. Повечето студенти бяха с благороден произход или от заможни семейства на търговци. За тях високата такса за обучение беше неудобство, заради което оставаха с по-малко джобни пари за харчене по коне и курви.
За мен залогът беше висок. Щом като магистрите определят таксата за обучение, тя не може да бъде променена. Така че, ако ми сложеха висока такса, нямаше да ме допуснат в Университета, докато не успеех да си платя.
* * *
Първият ден на приемните изпити винаги носеше някакво празнично усещане. Лотарията за изпитите се провеждаше преди обяд и това означаваше, че студентите, които нямат късмет и изтеглят най-ранните номера, са принудени да се явят на събеседвания едва часове по-късно.
Когато пристигнах, в двора вече се виеха дълги опашки, а студентите, които вече бяха изтеглили своите плочки, се въртяха наоколо, оплакваха се и се опитваха да купят, да продадат или да разменят своите номера.
Не видях никъде Уилем и Симон, така че се наредих на най-близката опашка и се опитах да не мисля за това колко малко пари имах в кесията си — един талант и три йота. В друг момент от живота ми би ми изглеждало, че притежавам всички пари на света, но те изобщо не стигаха за таксата за обучение.
Тук-там имаше каруци, от които продаваха наденички и кестени, горещ сайдер и бира. Усетих мириса на топъл хляб и мазнина, който се разнасяше от близката каруца. Тя беше заредена със свински пайове за хората, които можеха да си ги позволят.
Лотарията винаги се провеждаше в най-големия двор на Университета. Почти всеки го наричаше „Площада със знамето“, макар че някои хора, които имаха спомени от по-отдавна, му казваха „Залата на въпросите“. А аз знаех още по-старото му име — „Къщата на вятъра“.
Наблюдавах как няколко листа се въртяха по паветата и когато вдигнах очи, видях Фела да ме гледа от мястото си, което беше през трийсет-четирийсет човека по-напред на опашката. Тя ми се усмихна топло и ми помаха. Помахах й в отговор, а тя остави реда си и се приближи към мен.
Фела беше красива. Беше от онези жени, които очаквате да видите изобразени на картина. Не беше типичната натруфена и изкуствена красавица, която често се забелязва сред благородниците. Беше естествена и непревзета, с големи очи и пълни устни, които постоянно се усмихваха. Тук, в Университета, където броят на мъжете беше десет пъти по-голям от този на жените, тя изпъкваше като кон между стадо овце.
— Имаш ли нещо против да чакам с теб? — попита тя, след като застана до мен. — Мразя, когато нямам с кого да си говоря. — Тя се усмихна очарователно на двамата мъже, които се редяха след мен, и им обясни: — Не се опитвам да се прередя, просто се премествам назад.
Те не възразиха, макар че погледите им се местеха между Фела и мен. Почти ги чувах как се чудят защо една от най-прелестните жени в Университета би се отказала от мястото си на опашката, за да чака с мен.
Въпросът беше основателен. И аз самият бях любопитен за отговора.
Мръднах встрани, за да й направя място. Известно време стояхме един до друг, без да проговорим.
— Какво ще учиш този семестър? — попитах аз.
— Предполагам, че ще продължа работата си в Архива. — Фела отмахна косата си от рамото. — Ще изучавам малко химия. И Брандеур ме покани за заниманията по „Разнородна математика“.
— Твърде много числа — леко потреперих аз. — Не ме бива да плувам в тези води.
Фела сви рамене и дългите черни къдрици на косата й, които току-що бе дръпнала назад, се възползваха от възможността да паднат отново върху лицето й.
— Не е толкова трудно, щом като веднъж я схванеш. Прилича по-скоро на игра — тя вдигна глава към мен. — А ти?
— Наблюдение в Медика — отвърнах аз, — занятия и работа в Рибарника. Също и симпатия, ако Дал ме вземе. Трябва да опресня и своя сиару.
— Говориш сиару? — попита изненадано тя.
— Справям се някак с него. Но Уил казва, че граматиката ми е смущаващо слаба.
Фела кимна, след което ми хвърли кос поглед и прехапа устни.
— Елодин също ме покани да посещавам неговите занятия — каза тя с глас, натежал от мрачно предчувствие.
Читать дальше