Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Дена се засмя със смях, който сякаш се готвеше да се превърне в стон.

— Да знаеш, че нямам _никаква_ представа за какво говориш. — Устните й се изкривиха в горчива усмивка. — Най-лошо е, когато плащаш за свои глупави грешки, нали?

Усетих как устните ми повтарят нейната усмивка.

— Така е — съгласих се аз. — Право да ти кажа, бих се радвал на разтухата да поговоря с някой, който ми съчувства.

— Това мога да го уредя — заяви тя и хвана ръката ми. — Бог ми е свидетел, че в миналото си правил достатъчно често същото за мен.

— Така ли? — учудих се аз и закрачих заедно с нея.

— Безброй пъти — потвърди тя. — Лесно е да забравя, когато си край мен. — Тя спря за момент и аз също трябваше да спра, защото ръцете ни бяха една в друга. — Не се изразих правилно — когато си край мен, е лесно да забравя.

— Да забравиш какво?

— Всичко — отвърна тя и за момент игривостта изчезна от гласа й. — Всички лоши моменти от живота ми. Това коя съм. Хубаво е да си почивам от мен самата от време на време. Ти ми помагаш в това. Ти си моето безопасно пристанище в безкрайното бурно море.

— Така ли? — изкикотих се аз.

— Точно така — непринудено рече тя. — Ти си моята сенчеста върба в горещ ден.

— Ти — реших да не остана по-назад аз — си като сладостна музика, носеща се от далечна стая.

— Това си го бива — похвали ме тя. — Ти си неочаквана торта и дъждовен следобед.

— Ти си като лековита лапа, която изтегля отровата от сърцето ми — не се отказвах аз.

— Хъммм. — Дена не изглеждаше сигурна. — За това не знам. Мисълта за сърце, пълно с отрова, не изглежда привлекателна.

— Така е — признах аз. — Звучеше по-добре, преди да го изрека.

— Така се получава, когато смесваш метафорите си — смъмри ме тя и направи пауза. — Получи ли бележката ми?

— Получих я днес — отвърнах аз с нотка на съжаление в гласа, — едва преди няколко часа.

— А — каза тя, — жалко. Вечерята беше хубава, изядох и твоята порция. — Опитах се да измисля какво да кажа, но тя се усмихна и поклати глава. — Просто те дразня. Всъщност вечерята беше само извинение. Искам да ти покажа нещо. Ти си труден за откриване, мислех си, че ще се наложи да чакам до утре, когато ще пееш в „При Анкер“.

Усетих остра болка в гърдите си, която беше толкова силна, че дори и присъствието на Дена не можеше да я спре изцяло.

— Късмет е, че се срещнахме днес — казах аз. — Не съм сигурен, че ще свиря утре.

— Винаги пееш в нощта на фелинг — вдигна глава към мен тя. — Не променяй това. И бездруго ми е трудно да те намирам.

— Странно е, че го казваш — отбелязах аз. — Никога не мога да те хвана на едно и също място два пъти.

— О, да, сигурна съм, че ти _винаги_ ме търсиш — иронично отвърна тя и се усмихна развълнувано. — Но не това е важното. Ела. Убедена съм, че това ще те разсее.

Дена закрачи по-бързо и ме задърпа за ръката.

Въодушевлението й беше заразително и аз усетих, че се усмихвам, докато я следвам по криволичещите улици на Имре.

Накрая стигнахме до входа на един малък магазин. Дена застана пред мен, като само дето не подскачаше от възбуда. Всички следи от сълзи бяха изчезнали и сега очите й блестяха. Тя сложи хладните си ръце върху лицето ми.

— Затвори очи — подкани ме. — Това е изненада!

Затворих очи, тя ме хвана за ръка и ме поведе няколко стъпки напред. Вътрешността на магазина беше слабо осветена и миришеше на кожа. Чух един мъжки глас да казва „Значи това е той?“ и последва шум от местене на предмети.

— Готов ли си? — прошепна Дена в ухото ми.

По гласа й долових, че се усмихва. Дъхът й гъделичкаше косъмчетата по тила ми.

— Нямам представа — откровено отговорих аз.

— Добре. Отвори очи тогава — рече тя и усетих сподавения й смях в ухото си.

Отворих очи и видях слаб възрастен мъж, който стоеше зад дълъг дървен щанд. Пред него, разтворен като книга, лежеше празен калъф за лютня. Дена ми беше купила подарък. Калъф за лютнята ми. Калъф за откраднатата ми лютня.

Пристъпих крачка напред. Празният калъф беше дълъг и тънък, направен от гладка черна кожа. Нямаше панти. По ръба му бяха наредени седем лъскави, стоманени закопчалки, така че горната му част да се вдига като капак на кутия.

Вътрешността му беше от меко кадифе. Протегнах се да го докосна и открих, че подплънката е мека, но еластична като гъба. Кадифето беше дебело близо сантиметър и нещо и тъмночервено на цвят.

Мъжът зад щанда леко се усмихна.

— Вашата дама има добър вкус — отбеляза той — и държи да получи точно онова, което иска. — Повдигна капака. — Кожата е намазана и покрита с восък. Под нея има два слоя кленови дъги. — Той прокара пръст по долната половина на калъфа и след това посочи процепа в капака. — Прилепва толкова плътно, че въздухът нито влиза, нито излиза. Така че няма нужда да се безпокоите, когато излезете от топла и влажна стая навън в ледената нощ. — Мъжът започна да затваря закопчалките по ръба на калъфа. — Дамата не искаше да са от месинг. Така че ги направих от хубава стомана. И щом като са на мястото си, капакът се притиска в уплътнението. Можете да потопите калъфа в река и кадифето вътре ще остане сухо. — Той сви рамене. — Разбира се, накрая водата ще се просмуче в кожата, но по този въпрос нищо не може да се направи. — Той обърна калъфа и почука силно с кокалчетата си върху заобленото дъно. — Нарочно направих кленовото дърво по-тънко, за да не е обемисто и тежко, и го подсилих с ленти от гланцирана стомана. — Посочи Дена, която се бе ухилила до ушите. — Дамата искаше рамстонска стомана, но аз й обясних, че макар тя да е твърда, е и доста чуплива. Гланцираната стомана е по-лека и запазва формата си. — Той ме изгледа от горе до долу. — Ако младият господин желае, може да стъпи върху издутата част на калъфа и той няма да се счупи. — Присви леко уста и сведе поглед към краката ми. — Макар да бих предпочел да не го прави. — Отново обърна калъфа. — Трябва да кажа, че това е най-хубавият калъф, който съм правил от може би двайсет години. — Плъзна го по щанда към мен. — Надявам се да сте доволен от него.