Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

птица. Може би златен свирач. — Той изсвири две ноти. — Това би трябвало да е

достатъчно просто.

— Тази вечер ще издялкам нова свирка — рекох аз и се наведох да взема една клонка,

след което я счупих и подадох половината на Мартен. — Това ще свърши работа, ако трябва

да ти дам сигнал днес.

— Как точно ще ни помогне това? — Той изгледа пръчката неразбиращо.

— Когато имам нужда от твоето мнение за нещо, което сме открили, ще направя така. —

Съсредоточих се, промърморих обвързване и мръднах моята половина от пръчката.

Мартен подскочи на половин метър над земята и изпусна пръчката. За негова чест трябва

да призная, че не извика.

— Десет дявола! Какво беше това? — изсъска той и стисна ръката си.

Реакцията му ме стресна и моето сърце също се разтуптя.

— Мартен, съжалявам. Това е просто малко симпатия. — Видях сбърченото му чело и

промених подхода си. — Малко магия. Нещо като тънък магически конец, който използвам,

за да свържа две неща едно с друго. — Помислих си, че Елкса Дал би си глътнал езика при

това описание, но продължих: — Мога да свържа тези две неща, така че когато дръпна

моето…

Преместих се и застанах над мястото, където неговата пръчка лежеше на земята. Вдигнах

моята и неговата се издигна във въздуха.

Демонстрацията ми постигна желания ефект. Когато се движеха заедно, двете клонки

приличаха на най-недодяланата и жалка марионетка на света. Не беше нещо, от което човек

да се уплаши.

— Това е като невидим конец, само дето не може да се оплете или да се закачи за нещо.

— Колко силно ще се раздвижи? — предпазливо попита той. — Не искам да ме събори

от някое дърво, докато разузнавам.

— От другата страна на конеца ще съм аз — обясних аз, — просто ще подръпна леко,

като плувка на въдица.

Мартен спря да си държи ръката и малко се поотпусна.

— Само малко ме стресна, това е всичко — оправда се той.

— Грешката е моя — рекох аз. — Трябваше да те предупредя.

Вдигнах пръчката и я разлюлях с преднамерена небрежност — все едно не беше нищо

повече от обикновена пръчка. Разбира се, тя не беше нищо повече от обикновена пръчка, но

трябваше да убедя Мартен в това. Както е казал Текам — „Нищо на света не е по-трудно от

това да убедиш някого в истина, която му е непозната.“

* * *

Мартен ни показа как да разберем, когато листата или боровите иглички са били

разместени, как да открием, когато някой е минал по камъните, как да узнаем дали мъхът

или лишеите са били засегнати от нечии стъпки.

Старият ловец беше изненадващо добър учител. Той не повтаряше едно и също, не се

държеше снизходително с нас и нямаше нищо против да задаваме въпроси. Дори и

затрудненията на Темпи с езика не го обезсърчаваха.

Въпреки това ни бяха необходими часове — цял половин ден. Когато реших, че най-сетне

сме приключили, Мартен ни накара да се обърнем и ни поведе обратно към лагера.

— Вече минахме оттук — възпротивих се аз. — Ако ще се упражняваме, нека го правим в

правилната посока.

Мартен не ми обърна внимание и продължи да върви.

— Кажете ми какво виждате — нареди той.

Двайсет крачки по-нататък Темпи посочи.

— Мъх — каза той. — Мой крак. Аз вървя.

Осъзнах какво имаше предвид и започнах да забелязвам всичките следи, които двамата с

Темпи бяхме оставили. През следващите три часа Мартен ни върна унизително по стъпките

ни и ни показа всичко, което бяхме сторили, за да издадем присъствието си тук — следа от

крак върху лишеите по ствола на едно дърво, наскоро отчупено парче скала, обезцветяването

на боровите иглички, които бяхме обърнали.

Най-лошото бяха няколкото яркозелени листа, разсипани на земята в правилен полукръг.

Мартен повдигна вежди и аз се изчервих. Бях ги откъснал от близкия храст и разсеяно ги бях

напускал по земята, докато слушах наставника ни.

— Внимателно обмисляйте всяка своя стъпка и се движете предпазливо — предупреди

ни следотърсачът. — И не се губете един друг от поглед. — Той местеше очи между мен и

Темпи. — Захванали сме се с опасна игра.

После ни показа как да прикриваме следите си. Бързо стана ясно, че зле прикритата

следа често е по-очевидна от онази, която е оставена такава, каквато е. И така, през

следващите два часа научихме как да крием своите грешки и да забелязваме грешките, които

другите са се опитали да потулят.

Едва когато следобедът вече се превръщаше във вечер, двамата с Темпи започнахме да