Пэлем Вудхауз - Големи пари

Ан се изправи рязко.

— Е, това е всичко. Само не разбирам защо си създаваш целия тоя труд, за да ме баламосваш. Довиждане.

Тя си отиваше — отиваше си от живота му, а Бери не можеше да се помръдне. После, когато Ан изчезна зад чайната, той изведнъж излезе от транса. Скочи на крака с намерението да хукне след нея и да обясни, да моли, да я приласкае, да се очисти поне от обвинението за чорапките през зимата, когато го възпря някакъв глас:

— Да’л желаете сметката, сър?

Беше келнерката, намръщена и подозрителна. Тя не одобряваше клиенти, които внезапно решават да загряват, преди да са си изпълнили финансовите задължения.

— О! — Бери запримига. Келнерката сумтеше. — Бях забравил.

Намери пари, подаде й ги и махна с ръка за рестото. Забавянето, обаче, макар и кратко, се оказа фатално.

Прелетя над парапета и се заоглежда наоколо. Хайд парк се печеше на лятното слънце, зелен и просторен. Кучетата бяха там. Скитниците бяха там. Хартиените отпадъци бяха там. Но Ан я нямаше.

Патиците на Сърпънтайн продължаваха да крякат ненахранени.

В пушалнята на долнопробния западнал клуб — свърталище на капитан Кели, седеше самият капитан и слушаше с безизразно лице възбудения мистър Хоук.

— И той каза, че знае тайната ти?

— Да.

Д. Б. Хоук попи потта от челото си. Емоциите, прибавени към четирите коняка, които беше гаврътнал, за да се свести след шока, предизвикан от Бисквитата, го бяха направили по-склонен към разтопяване отвсякога. Той почти беше преминал в течна форма.

— Коя тайна?

— За „Сбъднат сън“, разбира се.

— Защо „разбира се“? Ти сигурно имаш стотици тайни, коя от коя по-тъмни.

Мистър Хоук не можеше да бъде утешен с това мило предположение. Той поклати глава.

— Този човек е приятел на младия Конуей. Живее до него. Обядваше с Конуей. Говорили са си за „Сбъднат сън“. Конуей ми каза. Още от самото начало си знаех, че Конуей е подслушвал на вратата и излязох прав.

Капитанът се замисли.

— Може би. От друга страна — онзи, червенокосия, може да е блъфирал.

— Не се хващам толкова лесно на блъфове — изпъчи се мистър Хоук, въпреки тревогите си.

— Не? — Капитан Кели пусна една крива усмивка. — Е, на моя се хвана достатъчно лесно. Ти взе оная история с горилите за чиста монета. И заради нея подписа за половината си печалба.

Ужасно подозрение премина през мистър Хоук. Той потрепери видимо.

— Горилите! — заекна той. — Да не искаш да кажеш…

— Разбира се, че искам. Горилите! Няма никакви горили. За какво да си харча парите за горили? Измислих си ги. Внезапно ми хрумна. Ей така. Знаеш как хрумват такива неща.

Мистър Хоук се давеше и хъркаше. Като че ли разкритието на това двуличие го беше вцепенило.

— И ти налапа въдицата — капитан Кели се наслаждаваше. — Не можех да повярвам. Доста ще ти струва, а?

Мистър Хоук се свести. Той заговори с омраза:

— Дръжки! Мислиш си, че си набарал голямата пара, така ли?

— Знам го.

— Добре, нека да ти кажа нещо — продължи мистър Хоук. — Знаеш ли колко акции имам в този момент от „Рогата медна жаба“?

— Колко?

— Николко. Нито една-едничка дяволска акция. Ето колко.

Лицето на капитана се сви.

— Какви ги дрънкаш?

— Ще ти кажа какви ги дрънкам. Продадох всичко на четири и ще си ги откупя, когато реша, че са паднали достатъчно ниско. Тогава ще пуснем информацията за находището и всичко ще е тип-топ. Сега обаче какво става? Какво ще спре червенокосия обесник да събере малко пари и да започне да изкупува още щом отворят борсата? Какво ще го спре да купи всички акции?

Част от тревогата на мистър Хоук се изписа и върху лицето на събеседника му.

— Хм! — изхъмка и се замисли. — Наистина ли мислиш, че знае?

— Разбира се, че знае. Каза „Аз знам твоята тайна“, аз попитах „Каква тайна?“, а той каза „А-а!“. Аз казах „За «Сбъднат сън ли? 0147 0147»“, а той отвърна „Точно тази“.

Капитан Кели погледна приятеля си с отвращение.

— И ще ми говориш, че не се хващаш на блъфове! Де да бях аз там.

— Какво щеше да направиш?

— Щях да те млатна с един стол, преди да си отвориш устата. Не разбираш ли, че той не е знаел нищо?

— Е, сега знае доста — свъси се мистър Хоук. Като си припомняше сцената, не можеше да се начуди на това колко беше проста. Не можеше да повярва, че точно той, Д. Б. Хоук, се е държал така. Отдаде го на факта, че тези несъществуващи горили до такава степен го бяха затормозили, че разумът му се беше замъглил.

— И какво ще правиш сега? — попита капитан Кели.