Пэлем Вудхауз - Големи пари

— Скъпи ми друже! Цял съм в слух. Искам да знам всичко. Започвай от началото. Детство, семейна среда, заложби, наследени вероятно от някой прародител — хайде, давай смело.

— Добре, сам си го поиска, да не забравиш.

Бисквитата размишляваше.

— Когато се запознахме, ти беше, ако не се лъжа, на около четиринадесет. Един нагъл хлапак с дълги крака и червени уши, но си струваше да бъдеш култивиран заради невероятното ти богатство. Как се сдобиваше с него? Честно, надявам се!

— А, идваше от леля ми. Случи се така. Бях единствено дете…

— Единствено, но предостатъчно, струва ми се.

— Майка ми починала, когато съм се родил. Никога не съм познавал баща си.

— Понякога ми се иска и аз да не бях познавал моя — каза Бисквитата. — Шестият граф на моменти си го бива, но има случаи, когато може наистина да ти скъса нервите. Защо не си познавал баща си? Май си бил доста странно хлапе, а?

— Загинал е при железопътна катастрофа, когато съм навършил три години. И тогава леля ме осиновила. Нейният съпруг тъкмо бил умрял и й оставил цяло богатство. Ето откъде извираха тия реки, за които казваш, че са текли от джобовете ми в училище.

— Трябва да си бил ужасно объркан на три години — каза замислено Бисквитата. — Порядъчно зле беше и на четиринадесет, но на три сигурно си можел да разтрепериш и кон.

— Напротив. Хана често ми е казвала…

— Коя е Хана?

— Хана Уисдъм. Старата ми бавачка.

— Разбирам. Оная, дето се безпокои за вълнената ти камизолка. За момент си помислих, че въвеждаш нов персонаж.

— Та Хана често ми е казвала, че съм изглеждал като ангелче в кадифеното си костюмче. Имал съм дълги златни къдрици…

— Това е отвратително — прекъсна го строго Бисквитата. — Нито дума повече. Има някои неща, които не трябва да се споменават в присъствието на джентълмени. Продължавай направо с историята. На преден план излиза богатата леля. Какво се случи по-нататък?

— Гледаше ме като принц. Изпрати ме на училище и после в Кеймбридж. Непрекъснато ме обграждаше с лукс и изтънченост.

Бисквитата се намръщи.

— Очевидно тук някъде трябва да има някаква уловка. Но да пукна, ако я виждам. Досега от всичко, което каза, ми потекоха лигите.

— Уловката — каза Бери — е следната. През всичките тези щастливи безметежни години, когато ти и аз сме се замеряли със стрелички и домати без една-едничка грижа на тоя свят, моята леля, както става ясно в настоящия момент, е профуквала капитала си като поркан до козирката моряк. Не знам дали някога не е финансирала проект за получаване на злато от морска вода, но ако не го е направила, то това е единственият съществуващ такъв, който е пропуснала. Всеки, щом му хрумнело някое налудничаво начинание, притичвал при нея, размахвайки бумагите, и тя рипвала веднага към чековата си книжка.

— На жените — заключи мъдро Бисквитата — не трябва никога да им се дават чекови книжки. Често го повтарям. Будали, всичките до една.

— Тя почина преди две години и ми остави всичко, което притежаваше. А то се заключава в три тона акции в мними компании. Здравата бях накиснат.

— Гадост — поклати глава Бисквитата. — Сто процента гадост.

— Адвокатът на леля ми, казва се Атуотър, се случи като по чудо един от ония, дето сегиз-тогиз се пръкват, само за да докажат, че в края на краищата човешката раса не е обречена. Имаше рибешки очи и лице като дървесна кора и когато идваше на вечеря у нас, всеки път, щом речах да си отворя устата, ме скастряше като някой от ония джентълмени в старото училище. Зае ми двеста лири, за да се изправя на крака, цели двеста лири. Ако някога имам син, ще бъде кръстен Ебънизър Атуотър Конуей.

— По-добре да нямаш син — посъветва го Бисквитата.

— Тези пари направо ми спасиха живота. Като обикалях Лондон цели три месеца, успях да си намеря работа. А нощем се потях над машинописа и стенографията. Най-накрая някакъв тип, който се занимаваше с внос и износ, ме взе за секретар. Той се пенсионира преди месец и най-почтено ме прехвърли на този Фрисби, който му е приятел. Тъй че ето как се случи така, че Фрисби сега е собственикът на бедното ми черно тяло. И ето защо — додаде Бери — живея в предградията… А най-противната част от всичко това е, че точно когато дойде катастрофата, тъкмо щях да тръгвам по широкия свят на един търговски кораб. Разбира се, трябваше да се откажа.

Бисквитата го гледаше втрещено:

— Искаш да кажеш — изхриптя той, — че си ме отбягвал, само защото си го закъсал? Срамувал си се от бедността си? Никога не съм чувал по-голяма тъпотия.