Пэлем Вудхауз - Големи пари

— Годфри… Момчето ми… — гласът на лорд Ходсдън затрепери като на човек, преживяващ силни емоции. — Изглеждащ ужасно. Отвратително. Чудовищно. Като международен шпионин или нещо такова. Смъкни си тази гнусна растителност!

— Но би ли ме разпознал? — настояваше синът му. — Там е работата. Ако беше, да речем, „Хоус и Доус, Ризи, Връзки и Бельо“, двадесет и три лири, четири шилинга и шест пенса, би ли си представил дори и за секунда, че под тоя храсталак е скрит Годфри, лорд Бискъртън?

— Разбира се, че бих.

— Обзалагам се, че не би. Не, не дори и ако беше „Дайкс, Дайкс и Пинуийд, Шивачи и Кроячи“, осемдесет и осем лири, пет шилинга и единадесет пенса. И ще видиш как ще го докажа. Казваш, че ти и Ан ще обядвате в „Бъркли“. Аз ще бъда там също, на маса възможно най-близо до вашата. И ако Ан каже едно-единствено „Божичко! Това е моят Годфри!“, ще повикам келнера, ще му връча брадата, перуката и веждите, ще го инструктирам да ми направи от тях фрикасе и ще ги изям.

Лорд Ходсдън издаде слаб вопъл и затвори очи.

С обичайния си майсторски спринт в последните петдесет метра Бери Конуей беше изпреварил експреса в 8.45 на гарата на Вали Фийлдс с една секунда, както обикновено. Макар че предградията му бяха чужди, той притежаваше в забележителна степен таланта на техните обитатели, който ги различава от останалите хора — а именно необикновеното свойство винаги да хващат влаковете и никога да не ги чакат повече от три секунди и четвърт. И тъй като тези, които спринтират за ранните влакове за Ситито, пътьом имат по-напрегната работа, отколкото да се оглеждат за метеорологичните условия, едва когато зае мястото си и пое дъх, Бери си позволи лукса да погледне навън и да установи какъв необикновено хубав ден е днешният.

Това беше, забеляза той, ден за радост, приключения и романтика. Слънцето грееше от сапфиреното небе. Под лъчите му Хърн Хил изглеждаше така поетично. Също и Брикстън. А реката, докато я пресичаше, определено му се усмихваше. Малко преди Падинг Лейн, Бери вече бе стигнал до твърдото заключение, че това не е сутрин, която трябва да прахосва сгънат на две в някаква задушна канцелария.

Често се бе чувствал така и преди, но никога не изглеждаше да е на едно мнение с мистър Фрисби. Сухар и прозаик, такъв е бил сътворен Т. Патърсън Фрисби. Не можеш да очакваш от него да захвърли работата си и да му удари един танц, само защото слънцето светело. Като правило точно тези омайни утрини в златно и синьо изглежда стимулираха стария мишелов към ужасяващи трудови оргии. „Хайде, давайте“, казваше той, като гледаше под око слънчевото зайче и аха да му поиска пари назаем. И Бери трябваше да дава.

Но се случват и чудеса, ако човек е търпелив и готов да ги дочака. Бери тъкмо беше свършил със сортирането на някаква купчина тъпи писма — работа достатъчно неприятна, за да засегне тънката чувствителност на един младеж в сияен летен ден като този. И точно тогава вратата се отвори широко и влезе нещо толкова невероятно лъчезарно, че Бери трябваше да примигне два пъти, за да го фокусира.

И това нещо не беше просто светлосивият костюм, който Т. Патърсън Фрисби бе облякъл. Не беше даже и панамената шапка на главата му, нито връзката на врата му, тип „мечтата на гвардееца“. Това, което зашеметяваше наблюдателя бе, че цялото му същество излъчваше заслепяваща сърдечност. Погледът му мяташе дяволити искри. Явно беше в плен на някаква игрива веселост. Докато Бери го зяпаше с увиснало чене, нещо като спазъм премина през лицето на Т. Патърсън Фрисби и то се изкриви в отвратителна гримаса. Беше усмивка.

— Добрутро, Конуей!

— Добро утро, сър — отвърна слисано Бери.

— Да има нещо в пощата?

— Нищо важно, сър.

— Добре, остави всичко за утре.

— За утре?

— Да. Заминавам за Брайтън.

— Да, сър.

— Можеш да си вземеш почивен ден.

— Много ви благодаря, сър.

Бери беше втрещен. Подобно нещо не се бе случвало преди. Нито веднъж през цялото прослужено при мистър Фрисби време не беше имало и намек за подобно събитие.

— Трябва да тръгвам веднага. С кола съм. Няма да се върна до довечера. Искам да направиш две неща. Иди при Мелън и Пърбрайт на Бонд Стрийт и ми вземи два билета на крайни места за някое добро представление довечера.

— Да, сър.

— Кажи им, че искам нещо добро. Те знаят какво съм гледал. После иди в „Бъркли“ и ми резервирай маса за вечеря.

— Да, сър.

— Маса за двама. Не много близо до оркестъра.