Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Първоначално Аделхайд не знаеше как да прецени и какво да реши. Можеше да си обясни нещата с документите за залог с промяната в последно време в Даг, но всичко, което адвокатът бе разказал, беше съвсем просто и ясно, защото дълбоко в себе си тя не разбираше защо такива големи суми трябва да се подаряват. Тя и без друго трудно можеше да разбере защо Даг се бе отказал миналата есен от лихвите за една година по тези дългове и тя отдавна си мислеше да слезе в мазето и да види всички документи в сандъка.

Във всичките мисли за Даг и целия този случай единствено ясни бяха цифрите, а когато боравим с тях, трябва да сме точни — така я беше учила баба й, — от цифрите не трябва да се отказваме, нито да ги намаляваме.

Докато водеше адвоката през залата към новата къща, където щеше да пренощува, тя беше напълно съгласна с него, но в нощните часове след това видя пред себе си лицето на Даг, силно и ясно, както тогава в залата, когото й бе казал, че не е щастлив, когато хората, които страдат заради бедността си, трябва да пестят и да идват с талерите, от които тук няма нужда. Тя знаеше от книжата, че тези пари не бяха от изключителна нужда за нея и момчетата, но ако ги имаше, те й гарантираха спокойствие.

Аделхайд лесно не можеше да намери покой заради очите на Даг. Тя се събуждаше през нощта и го виждаше, после се яви и в съня й, категоричен, светъл и сериозен, затова, когато се зазори, тя стана и прати файтон, за да доведе леля Елеоноре.

Когато адвокатът мина тихомълком през преддверието, идвайки от кабинета, за да влезе в трапезарията за закуска, се появи и леля Елеоноре, която беше дошла през външната врата към преддверието.

Напоследък нещо я наболяваше единият крак и ходеше с бастун.

— Да, идвам ей сега, Аделхайд — каза тя. — Остарявам и съм тръгнала към гроба с пълна скорост, но пък се придвижвам все по-бавно, затова ще се наложи да ме търпиш още няколко години.

Аделхайд се засмя на черния й хумор и я покани на масата. След като се нахраниха, тя помоли адвоката да изчака за малко в залата, защото искаше да обсъди нещо с леля си.

Горе в стаята Аделхайд сподели с леля си какво й беше разказал адвокатът и я попита какво мисли по въпроса.

Ясният й отговор гласеше:

— Ще се погрижиш добре за документите и ще помолиш този жалък адвокат да изчезне възможно най-скоро.

— Да, но, лельо… — понечи да каже Аделхайд.

— Ако искаш някой ден да почиваш в мир, да не чувам никакво „но“ — прекъсна я остро леля й. — Нека господинът, който чака долу, да си тръгва. Ще говорим после.

Аделхайд слезе и изпрати адвоката с отговора, че ще задържи документите засега и ще помисли по въпроса.

Чак след като лелята чу как файтонът се отдалечава от къщата, излезе бавно от стаята, слезе по стълбите, влезе в кабинета, седна на стола до масата и зачака.

Аделхайд влезе и я погледна въпросително, когато седна зад бюрото.

— Да, какво трябва да направя? — попита тя.

— Трябва да се събудиш — каза леля й строго — и да започнеш да разбираш мъжа, с който сте създали деца на този свят. Разгърни първия лист и напиши това, което ти казвам: „По волята на мъжа ми, Даг Бьорндал, е платено…“ и пишеш сумата, името ти ще е от долу.

Аделхайд се втренчи в леля си, чието лице беше вече толкова сбръчкано, а косата й — сребристобяла. Дали разсъждаваше така ясно както преди? Или беше се състарила и душевно, както и физически?

— Сигурна ли си, че Даг… — започна Аделхайд.

— Да — отговори леля й рязко. — Все още не съм нито оглушала, нито ослепяла. Мога да схвана какво е имал предвид. Боргланд и Бьорндал са свободни от дългове, знаеш това, но знаеш ли какво е, когато всички останали са потънали в дългове? Тези две имения ще имат синовете ти в бъдеще и ако са старателни и трудолюбиви, както той смяташе, няма да се нуждаят от повече, а ако не станат свестни хора, тогава нито лихвите, нито документите за залог ще им помогнат. Да се освободиш от алчността, това е най-трудното изкуство в живота. Старецът се бореше с нея, но Даг отиде много по-далеч.

Леля Елеоноре се облегна тежко на бастуна си. Кракът я болеше, когато тя ставаше. Думите й прозвучаха с хрипкав сух глас:

— Тоя дойде от града, за да ни разкаже за разума на Даг… Ако парите са най-голямата възможност в живота, тогава Даг не беше наред с главата си, но ако животът изисква от нас да бъдем човешки същества с живи сърца, тогава Даг беше с главата си повече от всички хора, които съм срещала.

Лелята си тръгна, а Аделхайд започна да пише.