Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Всички останали се бяха спасили на брега, когато мостът изтрещял, но малкият Ивер Тиернбротен, който пропуснал момента да побегне, беше паднал, но бе успял да се вкопчи за една заледена подпора в средата на реката и сега не можеше да се придвижи нито напред, нито назад — под него се носеше придошлата река, а ледени късове се удряха в останките от моста и създаваха въртопи. След моста в реката имаше бързей, който притегляше леда към себе си, а надвисналите останки от моста и оцелелите подпори се клатеха, заплашвайки всеки миг да се стоварят и да бъдат отнесени от водата.

На двата брега на реката се бяха събрали хора и трепереха от ужас как пред очите им един млад живот ще се озове на дъното. Защото детето на подпората беше обречено.

По останките на моста, които висяха вляво, не можеше да се стигне до момчето, а и никаква лодка нямаше да успее да се промъкне между парчетата лед.

Мъже, жени и деца надойдоха от всички страни, но не можеха да сторят нищо друго, освен да стоят и да слушат гърма на реката и сърцераздирателните писъци на бедното дете, както и да гледат как ледените късове събарят и повличаха подпора след подпора, останали от моста.

Времето беше тежко и сиво, със забързани облаци, а и вечерта се спускаше.

Един мъж се появи от юг. Явно беше видял тълпата хора край реката и срутения мост, защото изкачи пътя с коня и спря.

Всички видяха кой беше той.

Няколко момчета се затичаха нагоре по пътеката от моста към пътя, за да му кажат какво става.

Даг Бьорндал беше на път за вкъщи, след като бе ходил в града. Едва чул от момчетата задъханите им думи, той насочи коня надолу към моста. Въздишка на облекчение се разнесе сред всички при неговото пристигане. Не че можеше да постигне нещо, но щом тук имаше един Бьорндал, другите сякаш бяха освободени от отговорност. Даг спря коня, където пътят се спускаше надолу към моста, и отправи поглед натам, без да слиза от шейната. Всички се втренчиха в него, очаквайки той да поклати глава. Но той поглеждаше надолу към реката, после отново вдигаше поглед и се почесваше по челото.

Момчето на подпората вероятно беше изпаднало за известно време в безсъзнание, защото дълго време не се бе чул никакъв звук от него, но сега то отново извика така пронизително, че хората потрепериха до мозъка на костите си.

Даг отби коня от пътя и подкара към най-високия край на брега. Вероятно искаше да разгледа по-добре положението. За хората на отсрещния бряг конят и мъжът в шейната се открояваха с тъмните си очертания на фона на вечерното небе и бяха като призрачно видение, и предизвикаха в тях очакване за необикновени събития.

Тези, които бяха на същия бряг с Даг, се стекоха към него. Застанаха на почетно разстояние, но достатъчно близо, за да видят силното му лице и спокойния му поглед, който се плъзгаше нагоре и надолу по реката, и ръцете му, които си играеха леко с юздите и държаха в готовност коня. Сред тях имаше и хора, очакващи свръхестествени събития. Те видяха как погледът му се прикова в нещо в реката и го следеше как идва по-близо и по-близо.

В мнозина се събудиха спомени за легенди и предания от древни и по-нови времена за мъжете Бьорндал и техните безумно смели, чак непонятни, подвизи. Всеки, който беше достатъчно възрастен, беше слушал за времето, когато Стария Даг бе избегнал смъртта в една луда надпревара кой ще стигне пръв до църквата в Боргланд. И всеки беше чувал за Даг, който сега седеше тук, в шейната и неговото предизвикателство да се изкачи на планината; беше истинско чудо, че той се бе върнал към живота.

Но никой не беше чувал някой да се осмели да се спусне с шейната си, бърз като светкавица, по ледените парчета в момент, в който те се притискат едно в друго, и затова никой дори и не подозираше, че Даг стоеше и очакваше именно такъв момент. Това беше безумна смелост — тук, където течението беше толкова широко, а прогнилите подпори, останали от моста, бяха единствената опора при бързея. Даг бе забелязал всичко това, но…

Една жена, която бе стояла досега съвсем долу до моста, дойде при останалите. Беше майката на момчето. Бе вдигнала престилката си към лицето и плачеше силно, пробивайки си път през тълпата към Даг.

— Помогнете, за бога — проплака тя.

Очите на Даг следяха една голяма ледена плоча, която плуваше към моста, достигна го и се зацепи сред подпорите. След нея се появиха и други по-малки парчета, които се натрупаха около нея пред отломките от моста. Отломките трещяха и се клатеха, а течението под тях тътнеше и теглеше, но нови парчета лед продължаваха да прииждат и да се насъбират около останалите.