Мишел Уелбек: Възможност за остров

Животописът на Даниел така се беше сраснал с мен, че изпитах странно чувство, когато се озовах на улица „Обиспо де Леон“, където той за първи път се бе срещнал с Естер. Нямаше и следа от споменатия от него бар, всъщност улицата се състоеше от две черни полуразрушени стени, на една от които случайно имаше табела с името й. Хрумна ми да потърся и улица „Сан Исидор“, където на последния етаж в дом номер три се беше състояло партито по случай рождения ден на Естер, сложило край на връзката им. Спомнях си много добре плана на центъра на Мадрид по времето на Даниел; някои улици бяха напълно разрушени, други — запазени, нямаше никаква видима логика. Нужен ми бе около половин час, за да открия дома, който търсех; не беше разрушен. Качих се на последния етаж, вдигайки облаци прах. Нямаше мебели, завеси, килими; на пода се виждаха само няколко купчини изсъхнали екскременти. Замислен, обиколих помещенията, където Даниел бе изживял един от най-тежките моменти в живота си. Излязох на терасата, откъдето той бе наблюдавал градския пейзаж непосредствено преди да навлезе в това, което наричаше „финална права“. Естествено, не можех да не се замисля отново за любовната страст у хората, за нейната ужасяваща сила, за значението й в генетичната организация на вида. Днес гледката на овъглените, изтърбушени домове, на купищата чакъл и прах навяваха спокойствие и с мрачносивите си цветове приканваха към тъжно безразличие. От всички страни се виждаше едно и също, но знаех, че на югозапад, след като преодолея пукнатината и стигна до Леганес или Фуенлабрада, щях да започна прехода през Голямото Сиво Пространство. Естремадура и Португалия бяха изчезнали като отделни области. Последователните ядрени взривове, приливните вълни, циклоните, които се бяха изсипали над тази географска зона в продължение на векове, бяха изтрили напълно повърхността й и я бяха превърнали в обширна, слабо наклонена плоскост, която на сателитните снимки изглеждаше изцяло покрита с много светла прахообразна пепел. Тази наклонена плоскост се простираше на разстояние приблизително две хиляди и петстотин километра и стигаше до неизследван регион, разположен там, където са били Канарските острови; небето над него почти непрекъснато бе покрито с мъглявини и изпарения. Поради тези гъсти облачни пластове малкото сателитни снимки не даваха особено надеждна информация. Ланзароте можеше да е останал полуостров или да е станал остров, или да е изчезнал напълно; такива бяха в географски план данните за пътуването ми. В психологически план беше сигурно, че няма да ми стигне водата. Като вървях по двайсет часа в денонощие, можех да изминавам по петстотин и петдесет километра; нужни ми бяха две седмици, за да стигна до морето, ако то все още съществуваше. Не знаех доколко организмът ми издържа на обезводняване; не мисля, че е бил изследван при екстремни условия. Преди да потегля на път, се сетих за Мари 23, която, тръгвайки от Ню Йорк, вероятно е срещнала същите трудности; помислих и за древните хора, които в такива случаи предоставяли душата си в ръцете на Бога; съжалявах, че няма Бог или нещо от този род; разумът ми се осланяше на надеждата в идването на Бъдещите.

За разлика от нас Бъдещите няма да бъдат машини, нито дори отделни същества. Те ще бъдат нещо единствено и множествено. Нищо не може да ни даде точна представа за природата на Бъдещите. Светлината е една, но лъчите й са безброй. Открих смисъла на Словото; труповете и пепелищата ще ме водят напред, както и споменът за доброто куче Фокс.

Потеглих на разсъмване, съпроводен от трополенето на бягащите диваци. След като преминах през разрушените покрайнини на града, към обед навлязох в Голямото сиво пространство. Оставих карабината, която вече не ми беше нужна — нямаше никакви сведения за наличие на растения, животни или какъвто и да е живот отвъд голямата пукнатина. Вървях много по-лесно, отколкото предполагах — пластът от пепел беше дебел едва няколко сантиметра, под него почвата беше твърда като сгурия и краката ми не затъваха. Слънцето се издигаше високо в неподвижната синева на небето, теренът беше равен и никаква особеност на релефа не можеше да ме отклони от пътя ми. Докато вървях, постепенно потъвах в спокойно мечтание — бледите и някак абстрактни образи на изменените неохора се смесваха със спомена за меките, кадифени видения, които Мари 23 много отдавна беше изпратила на екрана ми, за да изобрази отсъствието на Бога.