Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Сега съзнателно избирам нов живот, където може би ме очаква нищета — във всички случаи трудна борба за всеки залък хляб. Но ще се боря редом и заедно с човека, когото безкрайно обичам. Ако с постъпката си не съм потъпкала благородството на твоето сърце, ако можеш, заклевам те, забрави ме. Сигурно бързо ще възвърнеш спокойствието си, ти си толкова умен, сигурно ще срещнеш друга, стотици пъти по-добра от мене. От все сърце ти желая да бъдеш щастлив, каквато напълно ще бъда и аз, науча ли, че ти си добре.

Вземам Мариола, защото без нея не бих могла да живея нито час. Ти го знаеш най-добре. Не мисли, че искам да те лиша от най-голямото съкровище, което е наша обща собственост. След няколко години, когато и двамата ще можем спокойно да се върнем към миналото, ще ти се обадя.

Сбогом, Рафал. Не ме обвинявай в лекомислие и не се надявай, че нещо може да ме накара да променя решението си. Няма да го направя, защото бих предпочела смъртта. Не бях в състояние да те лъжа и знай, че ти бях вярна докрай. Сбогом, имай милост и не се опитвай да ме намериш.

П.С. Парите и бижутата оставям в касата. Ключа й пуснах в сейфа на бюрото ти. Вземам само нещата на Мариола.“

Професор Вилчур отпусна ръката, в която държеше писмото, и разтърка очи: в огледалото насреща видя отражението си със странното облекло. Смъкна всичко и отново зачете писмото.

Ударът се стовари толкова неочаквано, че продължаваше да го възприема като нещо недействително, едва ли не заплаха или предупреждение.

Четеше:

„… никога за съжаление не съм те обичала…“

А по-нататък:

„… измъчваше ме и отбраното общество, и богатството, и славата ти…“

— Как така? — изхлипа. — Защо… Защо…

Напразно се мъчеше да проумее всичко това. В съзнанието му се въртеше само едно: заминала, изоставила го, взела детето, обича друг. Нито един от мотивите й не достигаше до неговия разум. Виждаше единствено голия факт — груб, неправдоподобен, гротесков.

Навън падаше ранният есенен здрач. Приближи се де прозореца и зачете, за кой ли път, писмото на Беата.

Изведнъж на вратата се почука и Вилчур трепна. За миг го изпълни безумна надежда.

— Тя е! Върнала се е!…

Но веднага в следващия момент осъзна, че е невъзможно.

— Да — обади се дрезгаво.

В стаята влезе Зигмунт Вилчур, негов далечен роднина, председател на апелационния съд. Поддържаха доста близки отношения и често си ходеха на гости. Появата на Зигмунт в този момент не можеше да бъде случайна и професорът веднага се досети, че Михалова му се е обадила по телефона.

— Как си, Рафал? — живо и приятелски започна Зигмунт.

— Как си? — протегна му ръка професорът.

— Защо стоиш на тъмно? Може ли? — и без да чака отговор, завъртя ключа. — Проклета есен, такъв студ е тук. Я, виж! Дърва в камината. Хубаво нещо си е камината. Добре ще е Бронислав да я запали…

Открехна вратата и извика:

— Брониславе! Я, ако обичаш, запали камината.

Прислужникът погледна крадешком господаря си, вдигна от пода захвърленото кожено палто, разпали огъня и излезе. Пламъците бързо обхванаха сухите дърва. Професорът стоеше неподвижно до прозореца.

— Хайде да поседнем, да поговорим — Зигмунт се настани в креслото до камината. — Така-а-а. Топлината е чудесно нещо. Млад си още и не можеш да я оцениш. Но за моите стари кокали… Ама ти защо не си в клиниката? Мързелуваш си днес, а?

— Да… така се случи.

— Обаждах се — попреиграваше председателят, — обаждах се в клиниката. Исках да намина там да се посъветвам с тебе. Нещо ме безпокои левият крак. Страх ме е да не излезе ишиас…

Професорът слушаше мълчаливо, но само отделни думи стигаха до съзнанието му. Все пак спокойният и ведър глас на Зигмунт му помагаше да се съсредоточи, да събере и свърже мислите си в една почти реална картина от действителността. Трепна, когато братовчедът смени тона и попита:

— А къде е Беата?

Лицето на професора се сгърчи и едва отговори:

— Замина… Да… Замина… Замина… за чужбина.

— Днес ли?

— Днес.

— Доста неочаквана ми се струва тази идея? — неохотно забеляза Зигмунт.

— Да, така е… Изпратих я… Разбираш ли… имаше известни проблеми и във връзка с това…

Говореше с толкова мъка, а на лицето му се беше изписало такова страдание, че Зигмунт побърза възможно най-топло да потвърди:

— Разбирам. Естествено. Но разпратили сте, видиш ли, покани за тази вечер. Ще трябва да се съобщи на всички да не идват. Ще позволиш ли да се заема с това?

— Да, моля те…