Альберто Моравиа - Чочарка

— Знаете ли какво се говори? Щели да пуснат парашутисти, а те щели да нахълтат в къщите и да безчинстват.

— Какво значи това?

— Ех, най-напред ще плячкосват, а после… жените…

Тогава аз се обадих:

— Искам да видя кой ще посмее да ме докосне.

В тъмнината се чу гласът на фурнаджията Пройети, един безподобен глупак, много груб в езика, който не можех да понасям. Той се изкикоти и каза:

— Абе, тебе може да не докоснат, защото си доста стара… но дъщеря ти…

— Я се чуй какво говориш — отвърнах му аз. — Аз съм на тридесет и пет години, защото се омъжих на шестнадесет и твърде много са мъжете, които биха искали да се оженят за мене… ако не съм се омъжила повторно, то е, защото не съм искала.

— Да — подхвърли той, — лисицата и гроздето…

Вече съвсем разгневена аз му отвърнах:

— Ти се погрижи по-скоро за жена си, тая уличница… че тя ти слага рога отсега, когато ги няма парашутистите, а представям си какво ще стане, когато дойдат…

Предполагах, че жена му е на село, в Сутри, защото преди няколко дни я бях видяла, че заминава, а то, гледай ти, и тя била в скривалището и аз не съм я забелязала в тъмнината. Но я чух веднага, като изкрещя:

— Уличница си ти, мръсна, подла гадина!

И след миг усетих, че улавя за косите Розета, смятайки, че съм аз. Розета се разпищя, а тя я удряше. Хвърлих се в тъмнината отгоре й и двете се търкулихме на земята, като се биехме и скубехме. Всички крещяха, а Розета се молеше за помощ и ме викаше. Стана нужда да ни разтървават все в тъмнината, но и умиротворителите май си изпатиха, защото докато ни разтърваваха, сирената неочаквано даде отбой и когато лампите светнаха, ние двете стояхме една срещу друга разчорляни и задъхани, а тези, които ни държаха, бяха с изподраскани лица и разрошени коси. Розета хълцаше в един ъгъл.

След тази сцена си легнахме много рано, без да докоснем повече вечерята, която си остана на масата до сутринта.

В леглото Розета се сгуши в мене, както правеше, когато беше малка, и както от дълго време не бе правила.

— Какво ти е? — запитах я. — Още ли те е страх?

— Не, не ме е страх — отговори тя, — но вярно ли е, че парашутистите се отнасят тъй с жените?

— Ти не слушай оня глупак — отвърнах й аз, — той не знае какво говори.

— Но истина ли е? — настоя тя.

— Не, не е истина… и после, ние ще заминем утре, ще отидем на село и там нищо няма да се случи, бъди спокойна.

Помълча малко и след това каза:

— Но за да можем да се върнем у дома, кой трябва да победи — германците или англичаните?

При въпроса й аз се заплетох, както вече казах, не четях вестници и освен това никога не се интересувах да разбера как върви войната. Но й отвърнах:

— Не знам какво правят… но едно ми е ясно… че всички — и англичани, и германци — са копелета… че обявяват война, без да питат нас, бедните хора… Но чуй какво ще ти кажа: за нас е важно някой да победи. Така войната ще свърши… германци или англичани, не е важно, само някой да бъде по-силен.

Но Розета разпитваше настойчиво:

— Всички казват, че германците били лоши… какво са направили мамо?

На това й отвърнах:

— Какво са направили ли? Ами това, че вместо да си стоят у тях, са дошли тук да ни досаждат… затова хората не могат да ги търпят.

— А там, където ще идем сега, германци ли има, или англичани?

Не знаех какво вече да й отговоря, но казах:

— Там няма нито германци, нито англичани… там има ниви, крави, селяни. Там се живее добре… А сега спи!

Без да продума повече, Розета се сгуши в мене и ми се стори, че накрая заспа.

Каква ужасна нощ! Събуждах се много пъти, а мисля, че и Розета не можа да мигне, макар че за да не ме безпокои, се правеше, че спи. Понякога ми се струваше, че се събуждам, а всъщност спях и сънувах, че се събуждам, понякога мислех, че спя, а пък бях будна и умората и нервността ме караха да се лъжа, че спя. И Христос не е страдал толкова много в градината, преди да дойде Юда да го предаде, колкото страдах аз през оная нощ. Сърцето ми се свиваше, като помислех, че трябва да напусна този дом, в който бях живяла цели двадесет години. Мислех си, че през време на пътуването ни можеха да обстрелват с картечници влака или пък че няма да има вече влакове, защото хората разправяха, че Рим можел да остане внезапно откъснат. Мислех и за Розета и мислех, че беше истинско нещастие, задето ми се падна такъв мъж, който на всичко отгоре умря, защото две сами жени в света без подкрепата и закрилата на мъж са в известен смисъл като двама слепци, които не виждат и не разбират къде са.