Альберто Моравиа - Чочарка

— Филипо ли? Той вече сигурно урежда търговия на черна борса.

Но за сина никой не можеше да ни каже нищо, всички го наричаха „студента“ и доколкото разбрах, считаха го за безделник и особен човек.

Същия ден изядохме една от американските консерви месо със зарзават и малко хляб, който ни даде един селянин. После, понеже беше много горещо и нямахме какво да правим, а бяхме много уморени, прибрахме се в къщичката, затворихме вратата и легнахме на сеното да спим. Късно следобед ни разбуди страшен гръм, стените се разтресоха, сякаш бяха не от тухли, а от картон. Отначало не разбрах от какво произхожда този гърмеж, но само след пет минути той бе последван от втори също тъй силен и тогава разбрах: американските оръдия на около петдесетина крачки от нас бяха влезли в действие. Въпреки че бяхме спали няколко часа, бяхме още много уморени и останахме да лежим в ъгъла на стаята, прегърнати върху сеното, зашеметени и неспособни дори да говорим. Оръдието продължи да стреля целия следобед. След първата изненада аз пак задрямах, въпреки усилената стрелба, която чувах в полудрямка. Взривовете се примесваха странно с мислите ми, които, тъй да се каже, следваха ритъма на изстрелите. Стрелбата беше равномерна, мислите ми много скоро се приспособиха към нея и тя вече не ми пречеше. Отначало чухме много силен взрив, дълбок, хрипкав, яростен, сякаш самата земя бе избълвала взрива, стените потрепераха и парче мазилка се откъсна от тавана и ни засипа. След това настъпи тишина, но за малко, защото изведнъж се чу нов взрив, от който стените отново потрепераха и от тавана пак попада мазилка. Розета мълчеше и се притискаше към мен, но аз мислех и не можех да не мисля, макар и сънлива и със затворени очи. Признавам истината, всеки взрив ме изпълваше с радост, който все повече нарастваше. Предполагах, че оръдията обстрелват германците и фашистите и сега за първи път си давах сметка, че мразя и едните, и другите и че тия залпове не са оръдейни, а просто природни сили като гръмотевицата или лавината. Аз си мислех, че тези взривове, така редовни, монотонни и тъй настойчиви, прогонваха зимата и опасностите, войната и глада и всички други ужаси, които германци и фашисти бяха стоварвали години наред върху главите ни. Мислех си: „скъпи оръдия“, „благословени оръдия“, „златни оръдия“, всеки изстрел приемах с чувство на радост, която караше да потреперва цялото ми тяло, а щом настъпеха паузи, завладяваше ме страх да не би да престанат. Със затворени очи ми се струваше, че виждам огромен салон, каквито много пъти бях виждала по вестниците, един салон с много колони и картини, пълен с фашисти с черни ризи и нацисти с жълти ризи, замръзнали в стойка „мирно“. А зад една голяма маса виждах да стоят Мусолини с широкото си лице и противните очи, с бял пискюл на главата, а до него другият нещастник, това копеле, приятелят му Хитлер, с лице на опак човек и рогоносец, с черните си мустаци, прилични на четка за зъби, и рибите си очи, с остър нос и нахален кичур коса на челото. Представях си този салон, какъвто го бях виждала по снимки, и можех да различа всяка подробност, сякаш съм била там. Ония двама стояха зад масата прави, от двете им страни фашисти и нацисти, вдясно фашистите с черни ризи, нацистите, целите в черно, с бял череп на черните шапки, вляво нацистите, както ги бях виждала в Рим, с жълти ризи, с червени ленти с черни пречупени кръстове, прилични на грозни насекоми с четири изкривени крака, с тлъсти лица, засенчени от козирките на фуражките, и с кореми, натикани в бричове. Аз гледах, гледах и се наслаждавах на лицата на всички тия негодници, безделници, ненадейно пренасях мислите си към оръдията около къщичката под платаните и виждах американски войник. Той не стоеше мирно, не носеше пречупени кръстове, нито черна или жълта риза, нито значка с череп на шапката, нито кама на кръста си, нито лачени ботуши и всички останали дрънкулки, с които се кичиха фашисти и нацисти, а беше облечен просто и тъй като бе топло, беше навил ръкавите на ризата си. И този американски младеж, съвсем спокоен, дъвчейки дъвка, поемаше плавно огромен снаряд, слагаше го в дулото на оръдието, после завърташе някакви ръчки и ненадейно се чуваше залп, оръдието се разтърсваше, отскачайки назад, и в съня си чувах грохота на истинското оръдие, което стреляше, и сънят ми се превръщаше в действителност. С мисълта си следвах снаряда, който, свистейки, пореше въздуха, после го виждах да пада в огромния салон, вдигайки във въздуха фашисти и нацисти, Хитлер и Мусолини, с всички техни черепи, пискюли, пречупени кръстове, ками и ботуши. Радвах се на този взрив и чувствувах, че това е лоша радост, радост на омразата, но нямаше какво да сторя, ясно бе, че винаги съм мразила несъзнателно и фашисти, и нацисти и бях доволна сега, когато оръдието стреляше по тях. Така моите мисли се пренасяха от салона към оръдието и всеки път виждах лицата на Мусолини и Хитлер, на фашистите и нацистите, после лицето на американския артилерист и всеки път изпитвах тази същата радост и все не можех да й се наситя. Освен това бях слушала много разговори за освобождението и разбрах, че наистина е имало освобождение, защото същия следобед почувствувах физически, че съм свободна, както човек, който е бил вързан и после развързан, или както чувствува свободата затворения под ключ, комуто ненадейно са отворили вратата. И оръдието, обстрелващо нацистите, макар и съвсем подобно на нацистките оръдия, които стреляха срещу американците, за мен бе освобождение, нещо, което криеше в себе си благословена сила, по-могъща от проклетата сила на нацистите, нещо, което караше германците да треперят, след като бяха карали всички да треперят от тях, сила, която ги унищожаваше, след като те бяха унищожили толкова хора и градове. Оръдието стреляше срещу фашисти и нацисти и всеки негов залп бе удар срещу затвора от лъжи и страх, който те в продължение на толкова години бяха строили, огромен като небето, но който сега, под ударите на оръдието, рухваше от всички страни, за да могат всички да си отдъхнат свободно, дори самите фашисти и нацисти, които твърде скоро щяха да станат съвсем обикновени хора. Така почувствувах аз освобождението нея вечер, въпреки че по-късно това ми донесе други не много хубави, дори много лоши неща. Винаги, докато съм жива, ще си спомням за онзи следобед и за онова оръдие, и за това, че се чувствувах наистина освободена и бях щастлива, толкова щастлива, че ме радваше смъртта, която сипеше онова оръдие. Да, тогава за първи път то ми подсказа, че мразя, и че за първи и единствен път в живота ми ме накара да се радвам на чуждия погром със същата сила, с каквато човек се радва на пролетта, на цветята и на хубавото време.