Антуан Сент-Экзюпери - Цитадела

Посмъртното си произведение Сент-Егзюпери оставя в състояние, което сам нарича „необработен къс руда“ Когато го питали кога ще бъде отпечатана тази творба, той отговарял, смеейки се: „Аз няма да я довърша никога… Тя е мое посмъртно произведение!“

При заминаването си за Съединените щати през декември 1940 година Сент-Егзюпери взема със себе си няколко машинописни страници, други ръкописни, представляващи около петнадесетина глави от настоящата творба. Някои от тези поправени глави имали почти окончателна форма, а именно „Дворецът на моя баща“, „Осъдената“, „Жените“ но те не притежавали дидактическата сила на тези, които щели да последват. Те са били създадени в по-лесно време, когато духовният хаос, не тъй очевиден, не го принуждавал така силно да почувствува необходимостта да изрази нравствените си убеждения.

Войната, поражението, което преживява, разделението на неговите съотечественици и събитията, на които става свидетел в Съединените щати, изменят хода на размислите му и насочват етиката му към една социална конструкция.

В началото на 1941 година Сент-Егзюпери напуска Ню Йорк, за да отиде на лечение в Калифорния. По време на възстановяването си той си води бележки и работи върху структурата на „Цитадела“

При завръщането си в Ню Йорк той написва първата част на „Боен пилот“, разказ за спомените му от една мисия над Арас, после прекъсва.

В една епоха, когато партизанските страсти увеличават объркването на идеите, когато повечето хора изискват лозунги и бойни викове, Сент-Егзюпери желае ясно и разбираемо да предаде убежденията, които ръководят мислите и постъпките му.

„Кредото“, което съставлява финала на „Боен пилот“, бележи прехода от предишния му стил към този, който от този момент нататък е най-естествен за него — стилът на посмъртната му творба.

Неразбирането, което среща у някои французи, клеветите по негов адрес превръщат тези години на изгнание в най-жестоките в живота му.

Без горчивина или гняв Сент-Егзюпери излага собственото си положение: „Този певец, обвинен, че пее фалшиво, тъй като пееше с патос в разпокъсаната империя и така възпяваше един мъртъв Бог…“ Той никога няма да каже нищо срещу неприятелите си, но ще напише за берберските изгнаници: „Дебнеха се едни други като кучета край копанята“, и за себе си: „… оставайки извън фалшивите спорове в моето непоправимо изгнание, не бях нито за едните срещу другите, нито за вторите срещу първите, издигнал се над кланове, партии, съзаклятнически фракции, воюващ единствено за дървото срещу частите на дървото и за частите на дървото в името на дървото; кой ще възрази против мен?“

По такъв начин, макар че „Цитадела“ не докосва читателя с изповедния тон на „Малкият принц“, разкрил душевната деликатност и нежност на Сент-Егзюпери, тази творба въпреки формата си не е по-дистанцирана от писателя и който би проследил по-отблизо житейската съдба на Сент-Егзюпери, би преоткрил в тези страници събитията, сблъсъците и постоянните величини в неговия живот.

Единството на „Цитадела“ се създава от гласа на централния персонаж, който се изразява в нея. По време на първите си песни, още млад, този владетел се учи от баща си, господаря на империята, как да управлява хората. Скромен, той слуша и се просвещава от човека, който скоро ще му предаде властта. Върховен господар на свой ред, той наблюдава какво въодушевява или обезсърчава народа му, какво укрепва или разединява неговата империя.

По-скоро тонът, отколкото свързването на фактите поддържа непрекъснатостта на творбата. Някои не ще одобрят точно формата на това произведение, която може да се определи като библейска. Ние не смятаме, че от това следва да се вади заключение за някакво влияние на ориенталистките текстове върху Сент-Егзюпери. Едно естествено влечение на сърцето му го предразполагало към този стил. В моменти на силно вълнение той имал склонност да се изразява под формата на лиричен речитатив и когато обяснявал някое от любимите си схващания (например поддържането на качеството), се поставял по отношение на темата си на дистанцията на владетеля от „Цитадела“, който наблюдава своя народ.

Тази творба, която представлява „сумата“ на Сент-Егзюпери и обхваща размислите му в течение на дълги години, достига до нас под формата на непълни чернови, в по-голямата си част нечетливи, и на деветстотин осемдесет и пет машинописни страници.

Сент-Егзюпери работел до късно през нощта, после, преди да си легне, диктувал на магнетофон написаното вечерта. На сутринта идвала секретарка да вземе лентите и се стараела възможно най-точно да запише продиктуваното. Но от тези деветстотин осемдесет и пет страници Сент-Егзюпери изчел само няколко. Той считал, че има още много да каже, преди да започне да съкращава, да поправя. Тестът не е стегнат и освен това съдържа множество фонетично допуснати грешки: омоними, грешки при свързване на думи и т.н. Читателят ще открие доста фрази с неясен смисъл, както и глави, които са просто различни версии на една и съща тема. Ние не счетохме за възможно да се поставим на мястото на Сент-Егзюпери, за да направим избор между тези глави или да поправим смисъла или изказа на някои изречения.