Антуан Сент-Экзюпери - Цитадела

Защо бих се засегнал от подробности, които ти изглеждат фалшиви и нищожни? Морякът възхваляваше едно изкуство, за което от опит знаеше, че може да преобрази обикновеното въже във въже за теглене и спасяване от удавяне. И понеже се оказваше, че играта е условие за извисяването ни, аз й придавах стойност на молитва. Но безспорно малко по малко, с изнизването на дните, когато твоят керван се е износил, ти вече не можеш да му въздействаш и ти липсва силата на простите молитви, свързани с възлите на въжета или кожените ремъци, или очистването на сухи кладенци от пясъка, или упътването по звездите. Около всеки един се е уплътнила черупката от мълчание и всеки става рязък в думите, подозрителен към шумове и корав по сърце.

Въобще не се тревожи. Пашкулът вече се разкъсва.

Ти си заобиколил някое препятствие, изкачил си някакво възвишение. Нищо още не отличава камъните и тръните в пустинята, където се мъчиш, от вчерашните камъни и тръни и ненадейно извикваш: „Ето я!“ с разтуптяно сърце. Твоите другари от кервана бледи се струпват край теб. Всичко току-що се е променило в сърцата ви като при изгрев-слънце. Всички жажди, всички мехури по дланите и нозете, всички изтощения под обедното слънце, всички нощни мразове, всички пясъчни ветрове, които скърцат между зъбите и ослепяват, всички изоставени животни, всички болни и дори обичните другари, които сте погребали, изведнъж са ви овъзмездени стократно, не чрез пиянството на едно угощение, не чрез прохладата на сенките, не чрез блещукащите цветове на девойките, които перат в синята вода, нито даже чрез славата на куполите, увенчаващи свещения град, а чрез един неуловим знак, чрез обикновената звезда, с която слънцето освещава най-високия от куполите, самата тя невидима, понеже е толкова далечна още, от която вероятно те разделят пукнатините на земната кора, където пропадащият път потъва, лъкатушейки, в бездната, после стръмните високи скали, които трябва да изкачиш, където тежестта ти те тегли надолу, после пак пясък и пясък и сред пресушените ти мехове и твоите болни и твоите умиращи една последна вечеря на слънцето. Запасите от радост, за които изобщо не ставаше дума да се отключат, са зазидани във вас и ето че внезапно, сред камъните и тръните, там, където пясъкът има змии вместо мускули, една невидима звезда, по-бледа от Сириус, наблюдавана през нощите на самума, тъй далечна, че тези от вас, които нямат орлов поглед, не могат изобщо да я забележат, с тъй слаба светлина, че щом слънцето се завърти едва, тя ще угасне, едно намигване на звезда, и дори не това намигване на звезда, а за тези, които нямат зрение на орел, отражението, в очите на този, който вижда, на едно намигване на звезда, отражението на едно отражение на звезда ви преобразява. Всички обещания са били изпълнени, всички награди са били дадени, всички несгоди са били възмездени стократно, тъй като един-единствен измежду вас с орлов поглед изведнъж се е спрял и показвайки с пръст една посока в пространството, е казал: „Ето я!“

Всичко е приключено. Наглед нищо не си получил. И все пак си получил всичко. Ето те наситен, превързан, утолен. Казваш: „Мога да умра, аз видях града, аз умирам благословен!“ Тук също не става дума за някакъв неубедителен контраст, както при утоляването на жаждата след жаждата. Говорил съм ти за нищожната сила на контрастите. И къде виждаш пустинята да е разхлабила прегръдка? Тук не става въпрос за обрат на съдбата, защото приближаването на смъртта нищо не отнема от радостта ти, ако водата липсва, ала става така, че те е създал церемониалът на пустинята и затова, че си му се подчинил докрай, ти се доближаваш до празника, който за теб е появата на една златна пчела.

Не мисли, че преувеличавам. Спомням си за деня, когато изгубен сред девствени плата намерих човешки дири и ми се стори, че се напрягам, за да умра сред своите. И тъй, нищо не отличаваше един пейзаж от друг, освен слаби следи в пясъка, полуизтрити от вятъра. И всичко беше преобразено.

И какво видях аз, който в мълчанието на моята обич изпитвам състрадание към теб, мой народе? Наблюдавах те как шибаш с ремък животните, как крачиш, изпразнен от самия себе си под слънцето, как плюеш пясък, как ругаеш понякога съседа си, освен ако, натрупвайки подобни стъпки, не предпочиташе мълчанието. Аз не съм ти дал нищо освен скъперническа храна, постоянна жажда, изгаряне от слънцето и мехури по дланите. Храних те с камъни и те поих с тръни. После, щом дойде часът, ти показах отражението на отражението на една пчела. И ти извика от благодарност и любов.