Антуан Сент-Экзюпери - Цитадела

Господи, какво знаят пръстите, ухото или косата за моя художник, когато той рисува? Или глезенът, или хълбокът, или ръката? Нищо. Творбата, която се очертава, насочва в определено русло движенията им и се ражда, пламенна от толкова противоречиви желания. Но късоглед и забил нос в нея, никой не вижда друго, освен несвързани движения, мазки с четката или цветни петна. И какво знаят майсторите на гвоздеи или дърводелците за величието на кораба? Така е с моя народ, когато го деля на части. Какво знаят скъперникът и чревоугодникът, и министърът, и палачът, и пастирът? Несъмнено даже ако има някой, който вижда по-ясно, това е човекът, който води животните на водопой, или жената, която ражда, или другият, който умира, а не ученият, не хилавият с мастилени пръсти, защото те изобщо не познават времето. И не служат на нищо съществено, докато този, който рендосва дъската си, вижда как тя се преобразява и сам се извисява.

Приспани са дребнавите им страсти и аз виждам създаденото от скъперника наследство. И някой подкупен министър, който нищо не струва и ограбва за себе си чуждите богатства, ги изсипва на свой ред в ръцете на тези, които извайват изделията от злато и слонова кост. И златото и слоновата кост биват извайвани и гравирани. И някой, който осъжда несправедливо, създава горчивата любов към истината и справедливостта. И някой, който слага ръка върху материалите на храма, полага повече усилия да издигне този храм.

Виждал съм да се издигат храмове за сметка за насъщното, през хорските ламтежи. Виждал съм робите да пренасят камъните, шибани с камшик от надзирателите в каторгата. Виждал съм надзорника да краде от заплатите. Ах, Господи, късоглед и забил нос в тях, никога не съм виждал друго, освен подлост, глупост и стремеж към печалба. Но от планината, където съм седнал, ето че забелязвам възвисяването на един храм в светлината.“

Разкри ми се познанието, че съвсем не са от едно и също естество приемането на смъртната опасност и приемането на смъртта. И съм виждал младежи, които гордо презираха смъртта. И то за това, че, общо взето, имаше жени, за да им ръкопляскат. Ти се връщаш от война и ти харесва химна, който ти пеят очите им. И приемаш да бъдеш изпитан като желязото, където залагаш своята мъжественост, защото това е единственото, което съществува и което ти предлагаш и рискуваш да загубиш. И добре го знаят играчите, които залагат богатството си на зарове, защото нищо от богатството им не им служи в момента, но ето че то става залог на един зар и буди вълнение в ръката, и ти хвърляш на грубата маса златните си кюлчета, които се превръщат в ширнали се равнини, пасища и жътви в твоето имение. Тъй че мъжът се връща, пристъпвайки в светлината на своята победа, с рамо, натежало от завладените оръжия, може би дори обагрени с кръв. И ето че той сияе само за кратко време навярно, но за известно време. Защото не можеш да живееш от твоята победа.

Тъй че приемането на смъртната опасност е приемане на живота. И любовта към опасността е любов към живота. Също както и победата беше твоят риск от поражението, надмогнат от творението ти, и ти никога не си виждал човека, царуващ без риск над домашните животни, да се хвали, че е победител.

Но аз изисквам повече от теб, ако поискам да си войник, полезен за империята. Макар тук да има един труден за преодоляване праг, защото едно е да приемаш смъртната опасност, а друго — да приемаш смъртта.

Искам ти да изхождаш от едно дърво и да си подчинен на дървото. Искам гордостта ти да обитава дървото. И животът ти — за да придобие смисъл.

Приемането на риска е подарък само за теб самия. Ти обичаш да дишаш с пълни гърди и да имаш власт над момичетата чрез своя блясък. И това приемане на риска — ти имаш нужда да разказваш за него, то е разменна монета. Както са самохвалковци моите ефрейтори. Ала те все още почитат само себе си.

Едно е да загубиш богатството си на зарове за това, че си поискал да го усетиш и да го затвориш цялото в ръката си, за това, че си поискал да го почувствуваш в ръката си, осезаемо и веществено, и напълно реално дори в момента, с тежестта му на прибраната слама и класове в хамбара, и животните по пасищата, и селата с дихание на лек дим, които са признак на човешко присъствие, а друго е да се откажеш от същите хамбари, от същите животни, от същите села, за да продължиш да живееш. Друго е да направиш богатството си пронизващо и парещо в мига на опасността и да го отречеш като някой, който се отърсва от дрехите си една по една и презрително обелва като кора от себе си сандалите на плажа, за да се слее гол с морето.