Варлам Шаламов - Колимски разкази

Какво знаем ние за мъката на другите? Нищо. За щастието на другите? Още по-малко. Ние се стремим да забравим дори собствената си мъка и нашата памет послушно отслабва за скръб и нещастия. Умението да живееш е умение да забравяш — и никой не знае това по-добре от колимчаните, от затворниците.

Какво е това Освиенцим? Литература или… ами нали след Освиенцим Стефа е преживяла рядко срещаната радост на освобождението, а после тя, сред десетки хиляди други жертви на шпиономанията, се е озовала в нещо по-лошо от Освиенцим, озовала се е в Колима. Разбира се, в Колима нямаше душегубки, тук предпочитаха да изтребват с мраз и демонстрираха напълно приемливи резултати.

Стефа беше санитарка в женското туберкулозно отделение на затворническата болница — всички санитарки бяха пациентки. Десетки години лъжеха, че планините на Далечния север са нещо като Швейцария и „Плешивината на дядо“ 96 96 Проход без горска растителност в Магаданска област. — Б.пр. изглеждаше нещо като Давос. В лекарските сводки от първите лагерни години на Колима туберкулозата изобщо не се споменава или се споменава крайно рядко.

Но блатата, влагата и гладът свършиха своето, анализите на лабораториите доказваха ръст на туберкулозата, потвърждаваха смъртността от туберкулозата. Тук не можеха да се позоват (както направиха по-късно) на това, че уж сифилисът в лагера бил немски, внос от Германия.

Туберкулозните започнаха да ги слагат в болници, да ги освобождават от работа, туберкулозата си извоюва „право на гражданство“. С каква цена? Работата на север беше по-страшна от всякаква болест — здравите безстрашно постъпваха в туберкулозните отделения, лъжейки лекарите. От тези, които очевидно бяха туберкулозни, от умиращите пациенти те взимаха плювката, храчката, нежно я увиваха в парцалче, криеха я като талисман, и когато се събираха резултатите за лабораторията „с благословени пръчици“ си напъхваха чуждата плюнка в устата и я изхрачваха в поднесения от лаборанта съд. Лаборантът беше опитен и верен, а това беше по-важно от медицинското образование според тогавашните понятия на началството, така че лаборантът караше болния да храчи в негово присъствие. Никаква разяснителна работа не действаше — животът в лагера и работата на студа бяха по-страшни от смъртта. Здравите бързо ставаха болни и вече на законно основание използваха прословутия леглоден.

Стефа беше санитарка и переше планините от мръсно платнено бельо, докато острата миризма на сапун, на алкали, на хорска пот и воняща топла пара обгръщаха нейното „работно място“.

Когато завърших фелдшерските си курсове и започнах да работя в болницата, основният лагерен въпрос — да живееш или да не живееш — беше свален и стана ясно, че само изстрел, удар с брадва или стоварила се на главата ми вселена могат да ми попречат да доживея до набелязания в небесата предел.

Чувствах всичко това с лагерното си тяло, без участие на мисълта. По-точно мисълта се появяваше, но без логическа подготовка, като озарение, увенчаващо чисто физическите процеси. Тези процеси нахлуваха в изнемощелите, измъчени скорбутни рани, които десетки години оставаха незатворени в лагерното тяло, в човешката тъкан, която оцеля от разкъсвания и запази, за мое собствено учудване, колосален запас от сили.

Видях, че формулата на Томас Мор се изпълва с ново съдържание. В „Утопия“ Томас Мор така определя четирите основни чувства на човека, чието удовлетворяване според него доставя най-висше блаженство. На първо място Мор е поставил глада — удовлетворението от погълната храна; второто по сила чувство е половото; третото е уринирането и четвъртото е дефекацията.

Точно от тези четири удоволствия бяхме лишени в лагера. На началниците любовта им изглеждаше чувство, което може да се изсели, да се закове, да се изврати… „Цял живот жива женка няма да видиш“ — това беше стандартният хумор на лагерните началници.

Лагерното началство се бореше с любовта в циркулярни писма, бдеше над закона. Алиментарната дистрофия беше постоянен и могъщ съюзник на властта в борбата с човешкото либидо. Но и трите други чувства бяха подложени на удари на съдбата в лицето на лагерното началство и претърпяха същите изменения, същите извращения, същите превъплъщения.

Гладът беше неутолим, и нищо не може да се сравни с чувството на глад, изсмукващ глад — това постоянно състояние на лагерника, ако той е по петдесет и осем, ако е от пътниците. Гладът на пътниците не е възпят. Събирането на паници в стола, облизването на чужди прибори, трохите хляб, които са изсипани на дланта и изблизвани — всичко това се движи към стомаха само като качествена реакция. Не е просто, пък и не е възможно да се удовлетвори такъв глад. Много години ще минат, преди арестантът да се отучи от вечната си готовност да яде. Колкото и да изяде — след половин-един час иска пак да яде.