Альбер Камю - Чумата

Впрочем не бива да преувеличаваме нищо. Едно обаче трябва да подчертаем — съвсем обикновения вид на града и на живота в него. Но създаде ли си човек навици, дните минават без особени мъчнотии. И наистина, откакто нашият град започна да съдействува за създаването на навици, може да се каже, че всичко тръгна към добро. Без съмнение, погледнат от този ъгъл, животът ни не е изпълнен с много вълнения. Но поне няма безредие. И нашият открит, симпатичен и деен гражданин винаги е будил у посетителя основателно уважение. Този град, без нищо живописно, без растителност и без душа, изглежда заспал и на човек сякаш не му остава нито друго, освен да се унесе в сън. Но справедливостта ни налага да добавим, че той се откроява върху неповторим пейзаж сред голо плато, заобиколено от слънчеви хълмове пред залив със съвършена линия. За едно само може да се съжалява, че е застроен с гръб към този залив и когато човек си тръгне от града, трябва да се обръща назад, за да види морето.

Стигнал дотук, човек лесно ще си даде сметка, че нашите съграждани не са имали никакво основание да очакват станалите през пролетта на гореспоменатата година случки, представляващи, както разбрахме впоследствие, първите признаци на поредицата важни събития, които се готвим да изложим тук. Фактите ще изглеждат някому естествени, а на другиго невероятни. Но най-сетне един летописец не може да държи сметка за противоречивите мнения. Неговата задача е само да каже: „Ето така беше“, щом знае, че нещо наистина се е случило и е засегнало живота на цял един народ и че има хиляди свидетели, които в душата си ще оценят правотата на неговите думи.

Впрочем повествователят, когото ще познаем, когато му дойде времето, едва ли щеше да се залови за тая работа, ако не беше му се отдал случай да събере известен брой показания и ако обстоятелствата не бяха го намесили във всичко, което се нагърбва да разкаже. Именно това му дава право да пише като историк. То се знае, че всеки историк, дори да е любител, разполага с документи. Разказвачът на тази история също има документи: най-напред неговите собствени показания, после чужди свидетелства, тъй като естеството на работата му го принуждаваше да изслушва изповедите на всички действуващи лица от този летопис, и на последно място някои попаднали в ръцете му текстове. Той се кани да черпи от тях, когато прецени, че е уместно, и да ги използува, както намери за добре. Кани се още… Но може би е време да изоставим коментарите и предпазливостта на езика и да започнем самия разказ. Първите дни трябва да се опишат по-подробно.

Сутринта на 16 април доктор Бернар Рийо излезе от своя кабинет и се спъна в един умрял плъх, паднал насред площадката. В първия момент той ритна животното, без да се замисли, и слезе по стълбите. Но когато се озова на улицата, сети се, че на този плъх не му беше мястото там, и се върна да уведоми вратаря. Старият господин Мишел посрещна с голямо възмущение съобщението и докторът разбра, че находката му е била съвсем нередна. Присъствието на този умрял плъх за него беше само странно, докато за вратаря то представляваше истински скандал. Впрочем старият човек беше категоричен: в къщата нямаше плъхове. Напразно докторът го уверяваше, че върху площадката на първия етаж е видял един, и то вероятно мъртъв, убеждението на господин Мишел оставаше непоклатимо: в къщата няма плъхове, значи, този е донесен отвън. С една дума, някой си е направил несполучлива шега.

Същата вечер, когато Бернар Рийо стоеше в преддверието на сградата и търсеше ключовете си, преди да се изкачи у дома си, видя как от тъмния край на коридора се задава, клатушкайки се, едър плъх с мокра козина. Животното се спря, сякаш се мъчеше да запази равновесие, упъти се към доктора, отново се спря, завъртя се на едно място със слабо цвъртене и накрая се отпусна, а от полуотворената му муцуна бликна кръв. Докторът го наблюдава известно време, после се качи в апартамента си.

Не за плъха се замисли той. Тази повърната кръв пак го насочи към неговата голяма тревога. Жена му, болна вече от цяла година, се готвеше да замине на другия ден за един планински санаториум. Завари я легнала в спалнята, както беше й заръчал. Така се подготвяше за уморителното пътуване. Посрещна го усмихната.

— Чувствувам се много добре — рече тя.

Той гледаше обърнатото към него лице, осветено от нощната лампа. Макар и тридесетгодишно и с отпечатък на болестта, за Рийо нейното лице си оставаше все тъй младежко, може би поради усмивката, която заличаваше всичко останало.

Читать дальше