Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението (Два гроба)

Той отново не отговори.

— Чуй ме — рече тя. — Няма нищо лошо да тъгуваш. Хубаво е да тъгуваш. Но това… да се затваряш тук, да отказваш да говориш с всички, да се виждаш с хора… това не е начинът да се справиш. — Прегърна го по-силно. — А ти трябва да се справиш. Заради Хелън. Заради мен. Знам, че ще ти е нужно време. Затова съм тук. Да ти помогна да минеш през мъката. Заедно можем…

— Не — каза Пендъргаст.

Тя зачака, изненадана.

— Няма да има справяне — добави той.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя. — Разбира се, че ще има. Зная, че в момента положението изглежда абсолютно безнадеждно. Но след време ще видиш, че…

Той въздъхна като че ли малко нетърпеливо и сякаш донякъде дойде на себе си.

— Явно е нужно да те осветля. Ще дойдеш ли с мен?

Тя го погледна. Почувства искрица надежда, дори облекчение. Сякаш някогашният Пендъргаст поемаше нещата в свои ръце.

Той стана от канапето и я поведе към една почти невидима врата в розовата стена. Отвори я и тръгна по дълъг сумрачен коридор. Спря при тапицирана врата, която беше открехната. Бутна я и влезе.

Виола го последва, като се оглеждаше с любопитство. Разбира се, беше идвала в апартамента на Пендъргаст в „Дакота“, но не и в тази стая. Тя бе откровение. Подът беше покрит със старо дървено дюшеме, много широко и чудесно лакирано. Стените бяха облепени с тапети с неуловими, почти невидими шарки. Таванът бе синьо небе, изрисувано в стил trompe l’oeil 16, сякаш дело на Андреа Мантеня 17. В стаята имаше витрина, пълна с какви ли не странни неща — изкривено тъмно парче лава, сталактит с грубо отчупен край, нещо като част от инвалидна количка, няколко сплескани куршума, стара кутия с хирургически инструменти и други предмети. Ексцентрична и дори шантава колекция, чийто смисъл бе ясен може би единствено на Пендъргаст.

Това явно беше личният му кабинет.

Но онова, което привлече най-силно вниманието й, беше бюрото стил Луи XV, разположено в средата на помещението. Беше изработено от палисандър, с позлатени ръбове и фантастично сложни инкрустации. Върху него имаше само три неща — малка медицинска стъкленица с гумена мембрана отгоре, спринцовка за подкожни инжекции и сребърна чинийка с бяла пирамида от някакво стрито на прах вещество.

Пендъргаст седна зад бюрото. В стаята имаше само още един стол — пищно украсен фотьойл, поставен до отсрещната стена. Виола го премести пред бюрото и също седна.

За момент двамата мълчаха. После Пендъргаст махна с ръка към нещата на бюрото.

— Какво е това, Алойзиъс? — попита Виола. В сърцето й се надигаше страх.

— Фенилхолин параметилбензен — каза той. — За първи път синтезиран от прапрадядо ми през хиляда осемстотин шейсет и осма. Едно от многото странни вещества, създадени от него. След първоначалните тайни… опити той си остава и до ден-днешен семейна тайна. Твърди се, че предизвиква у използвалия го състояние на пълна и върховна еуфория, пълно освобождаване от тревоги и мъка, както и уникално интелектуално прозрение за период от двайсет до трийсет минути, след което следва необратима, фатална и болезнена бъбречна недостатъчност. Винаги ми е било любопитно да изпитам първоначалните ефекти, но до този момент никога не съм го правил — по очевидни причини.

Говоренето за нещата на бюрото като че ли донякъде оживи Пендъргаст. Измъчените му очи със сенки около тях се насочиха към малката стъкленица.

— Което обяснява и това. — Той взе стъкленицата и й я показа. Безцветната течност в нея леко се заклатушка. — Смес от натриев триопентал и калиев хлорид. Предизвиква изпадане в безсъзнание, а след това спиране на сърдечната дейност много преди да се проявят неприятните странични ефекти на параметилбензена. Като в същото време ще ми осигури достатъчно време да изпитам някакво подобие на покой, а вероятно дори приятни мигове преди края.

Виола местеше поглед от Пендъргаст към нещата на бюрото и обратно. Когато най-сетне осъзна какво чува, я заля ужас.

— Алойзиъс — прошепна тя. — Не говориш сериозно.

— Смъртно сериозен съм.

— Но… — Тя млъкна, понеже гърлото й неволно се стегна. „Това не се случва, не може да се случва…“ — Но това не си ти. Трябва да се бориш. Не можеш да избереш… изхода на страхливеца. Няма да ти позволя.

При тези думи Пендъргаст опря ръце на бюрото и бавно се изправи. Отиде до вратата и я отвори. След известно колебание тя стана и го последва в коридора през скритата врата до приемната. Имаше чувството, че се намира в някакъв кошмар. Искаше да го спре, искаше да грабне онези отвратителни неща от бюрото и да ги строши на земята. Но въпреки това не можеше да го направи. Шокът й беше толкова дълбок, че се чувстваше абсолютно безсилна. „Въпрос на живот и смърт“ — собствените й думи я измъчваха с иронията си.