Брент Уикс - Заслепяващият нож

Лив въздъхна отново.

— Голямо въздишане падна — каза старицата. Лив не беше забелязала влизането й.

— Осъзнавали ли сте някога, че всичко, в което сте вярвали, е лъжа?

— Всичко? Небето зелено ли е вече?

— Нямах предвид…

— Беше заяждане, дете. — Старицата замълча, после и тя въздъхна. — Вярвах, че мъжът ми ми е верен. Когато това отпадна, ми се струваше, че целият свят си е отишъл с него.

Лив се поколеба.

— Не, дете. Не ми казвай. Аз съм непозната. Приеми добротата ми, но не се доверявай много и толкова лесно. Ти си красива млада жена на опасно място. Сложи си малко броня. Просто запомни кое е бронята и кое си ти, тъй че като дойде време да я свалиш, да можеш.

Старата си излезе, а Лив разбра, че й е направила много по-голяма добрина, отколкото ако бе изслушала обърканите й мисли.

Лив беше минала на страната на врага. Можеше да се оправдае, като си каже, че се е надявала действието й да подтикне Цветния принц да спаси Кип и Карис, и така беше станало, но всъщност бе изгубила вяра във всичко, на което я беше научил Хромарият. Ако плодът е отрова, защо да уважаваш дървото?

Но ако самият Хромарий беше покварен, колко дълбоко стигаше тази поквара? Ако учеха на една лъжа, колко други бяха приели? Прилошаваше й от тази мисъл, все едно че гледаше в бездна. Ако Хромарият беше покварен, а Хромарият уж трябваше да е централният извор на волята на Оролам, какво говореше това за самия Оролам?

Как можеше Той да позволи такава поквара? Или му беше все едно, или нямаше нужната власт да направи каквото и да било, или не съществуваше. Въпреки топлата вода Лив се смрази. Беше мисъл, която не можеше да заличи от ума си.

Но нямаше отговор. Все едно беше дали не може да направи нещо или не съществува. Каквато и да беше истината, нещата не бяха така, както беше вярвала. Все едно бяха дръпнали от раменете й хубаво топло наметало, съшито от удобни предположения.

Така да бъде. Това означаваше да си пълнолетна, да си силна жена. Баща й я беше възпитал да вярва в определени неща, но баща й не беше всезнаещ. Можеше да е грешил. И ако бе така, Лив нямаше да прояви морална боязън. Щеше да приеме света такъв, какъвто е.

Веднъж в час беше чула някой да цитира: „Истината ми е толкова скъпа, че ако Оролам застане от едната страна, а истината от другата, бих обърнал гръб на самия Създател.“

Така да бъде. Вярност към едного, това беше девизът на Данавис. Верността на Лив щеше да е към истината.

Самата мисъл за всичко това беше плашеща. Ужасяваща, след като решенията, които взимаше, винаги се основаваха на това, което е правилно — което се основаваше на това, което бе свято — което се основаваше на това, което Хромарият смяташе, че е свято — което пък се основаваше на това, което Хромарият вярваше за Оролам. Наистина си беше страшничко.

Но в същото време беше страшно освобождаващо. Щеше да е силна. Трудно беше, но щеше да го постигне. Нямаше да бяга от трудните истини, нито да приема удобни заблуди. Щеше да е воин за истината.

Когато приключи с къпането, бе забравила сълзите, а гръбнакът й бе станал стоманен. А после изяде каквото й донесе старицата, макар и да беше само рядка супа с няколко картофа, плуващи в нея.

— Не е на обичайното ми ниво, но… война, знаеш — каза старата жена и й намигна.

Лив се засмя.

— Като ти довърша дрехите, ще мога да ти поднеса нещо много по-добро, обещавам.

Щом приключи, Лив се почувства хиляда пъти по-добре. Благодари на старицата и излезе.

Зимун седеше на грубата пейка до вратата, подхвърляше с една ръка малки сини дискове във въздуха и ги стреляше със зелено от другата.

— Чакал си ме през цялото време? — попита Лив.

Той метна нагоре син диск и го пръсна с изстрел, по-силен, отколкото бе нужно.

— Аз… бях забравила за тебе. — Опа! Получи се не точно както го мислеше.

— Измъкваш се с този боклук защото си красива ли? — попита Зимун. — Ако е така, престани.

— Непрекъснато повтаряш това. Не знам дали се опитваш да направиш двусмислен комплимент, или да нанесеш недвусмислена обида.

Зимун изглеждаше готов да избухне, но после устните му трепнаха.

— Недвусмислена обида? Това ти ли си го измисли? — И се ухили.

— Надявах се, че няма да го забележиш. — Намръщи се, почувствала се глупаво, и побърза да каже: — Мислех, че не си син. — Имаше пет цвята на наметалото и ръцете, но не синьо и не свръхвиолет.

— Още не. — Притегли нов син диск. Този път Лив видя, че цветът не е съвсем в ред и само след малко повече от секунда се разсипа. — Надявам се да порасна в това. Толкова е близо, че ме вбесява. Синьото има толкова много приложения. А и колкото и да е хубаво да си петак, все си мечтая да съм пълноспектърен полихром.