Брент Уикс - Заслепяващият нож

— Ще отпратя онзи побойник Елио.

— Не държа да го отпращаш.

— Може би трябва — отвърна Андрос Гайл.

Какво беше това? Предупреждение?

— Мразя те — каза Кип.

— Разби ми сърцето — отвърна Андрос Гайл. — Тегли.

Кип изтегли. Осъзна, че началната му ръка е великолепна. Виждал беше тази ръка в една от книгите.

Но след три наддавания я загуби. Обърка се и не можа да реагира преди часовникът му да изтече. Не знаеше как да използва правилно дори една страхотна ръка. Андрос Гайл явно беше изтеглил ужасна ръка… но понесе щетите, които Кип успя да му нанесе в първите наддавания, и след това го унищожи.

След като загуби, Кип обърна последния си жетон и рече:

— И какво се очаква да правя, докато всички останали са на практика?

— Какво ме интересува? — каза Андрос Гайл. — Измисли други начини да бъдеш провал и разочарование. Когато синът ми се върне, също ще го разбере и ще се откаже от теб. — Махна към Кип все едно, че беше някаква хлебарка, която трябва да бъде изметена.

— Ти си стар — каза Кип. — Колко ти остава, докато умреш?

Червения се ухили дивашки.

— Значи има копеленце в копеленцето. Добре. Сега се махай.

Адрастея беше робиня, не жертва. Беше минала по Стеблото на лилията, моста между Хромария и Големи Яспис, преди слънцето да е изгряло. Днес бе Денят на спонсора. Това означаваше никакви лекции, макар че Черната гвардия все пак щеше да има упражнения. Черната гвардия беше твърде важна, за да взимат свободни дни. Всеки ученик трябваше да се срещне днес със спонсора си, а в това отношение робите не се различаваха от никой друг.

Разликата беше, че спонсорът на Адрастея никога не идваше да се срещне с нея. Вместо това възлагаше на Тея да свърши малки тайни работи в Деня на спонсора. Лейди Лукреция Верангети не беше лесна господарка.

Продавачите на пазара подреждаха шатрите и сергиите си, изпъваха килими, ръчкаха товарните си магарета да докарат товара с продукти или риба. Имаше непрекъснат поток хора, но на разсъмване щеше да стане порой, щом домашни роби и жени тръгнеха на дневното пазаруване да нахранят домакинствата си. Адрастея се запромъква през човешкото гъмжило все едно се бе запътила към точно определено място. Разхлаби една от връзките на обущата си, спря до една стена, после клекна и издърпа полата си нагоре, за да върже връзката.

Издърпа пакета от скривалището му между две тухли, пъхна го в обувката си и си тръгна отново по пътя. Мина по няколко лъкатушещи задни улички, за да е сигурна, че не я следят — не че изобщо щеше да я следи някой, но така й бяха заповядали, — и накрая се озова на едно място между две по-високи сгради. Издърпа пакета от обувката си и разгъна писмото.

Лейди Верангети рядко пишеше думи. Не искаше да остави почерка си да я свърже с престъпленията, които караше Адрастея да извърши, и не обичаше да се доверява на роби или писари повече, отколкото й се налагаше.

Все едно. Адрастея знаеше какво се очаква.

Имаше невероятно точна рисунка на мъж — лейди Верангети щеше да е станала голям художник, ако не беше сметнала, че е под достойнството й. Джобът му на гърдите бе ограден с кръгче. На следващата страница невероятно тънка оризова хартия имаше рисунка на кутийка за емфие, инкрустирана с фамилен герб: чапли, издигащи се над полумесечина.

Понеже вече го беше правила, Тея знаеше, че трябва да открадне кутийката за емфие преди утре заранта.

Адрастея беше робиня, не глупачка: знаеше, че половината пъти „жертвите“ бяха мъже и жени, работещи за Лукреция Верангети. Бяха я хващали преди, у дома.

Но така и не научи кои белези са истински и кои — примамка. Логично беше всъщност. Тренировката действаше най-добре, ако провалът е възможен, но не катастрофален. Ако обучаемата ти се провали веднъж и след това стане безполезна, ще загубиш цялото време, което си вложила в обучението й. Ако не си готова обучаемата ти изобщо да се провали, няма да подлагаш на изпитание уменията й, няма да я учиш къде е границата.

Но Тея не знаеше кое кое беше. Не беше и толкова важно, честно казано. Не можеше да се отнесе към никого от тях все едно са подставени. Разликата бе в това, че ако я хванеха да краде от някой от хората на Лукреция, щяха да я напердашат, а ако я хванеха да краде от някой друг, щяха да я изхвърлят от Черната гвардия и Хромария и да я затворят в тъмница.

А, разбира се, баща й разчиташе на нея. Нещата вървяха добре за бащата на робиня, която се справя отлично. Другата половина на твърдението нямаше нужда дори да се изрича. Баща й беше свободен — в това отношение не беше излъгала Кип. Но това не означаваше, че лейди Верангети няма власт над това, което става с него и дълговете му.